автор: oziris

Епилог.
И накрая малко за нас.
Митьо започна бизнес с перманентни и за кратко време отново натрупа значително състоянийце.
(оказа се че като всеки предвидлив търговец си беше запазил от „антихистаминовите", за всеки случай) Удивително е колко бързо хората свикват - става дума не само за придобивките, а и за това, което им се отнема. Пък и много хора трябваше да удавят мъката по изгубеното бъдеще (доживотен запой с няколко дипломи в джоба и постоянна работа за осигуряване на средства за запоя), а това се оказа най-добрия начин - максимален кеф без махмурлук.
Надя и аз завършихме Софийския с доста специалности. Аз, както вече споменах, станах доктор по няколко науки, а тя завърши сума ти филологии, взе лекарска диплома и нещо там с химия, което вече забравих.
Тези дипломи, разбира се, ни вършеха работа колкото старите тетрадки от пети клас и точно като тях събираха прах в един шкаф на село, но карай. Не че България не беше пълна с безработни вишисти и преди това, но сега те имаха най-малко по три дипломи.
Отворих сергия за ядки - учудващо недоходен бизнес, въпреки уверенията на един пич от Йеса (може би защото неговата беше на Слънчев бряг, до морето от пари).
После един психиатричен кабинет, в който помогнах на десетки депресирани ученици, които бълнуваха за някакви чудотворни хапчета и целодневен престой по кафетата.
Първо трябваше да излекувам себе си, разбира се, от натрапчивата невроза, както и останалите, но и това мина. Извънземни - блабла, глупости. Сега си изкарвам хляба като пиша за различни жълти списания, както и фантастични разкази, какъвто впрочем се води и този. Любима тема ми е човешкото съзнанието и обичам детайлите, но както и да е...
Надя стана ДжиПи, но много скоро ù писна - просто не ù се искаше да участва в този мръсен бизнес със здравната каса. Последната ù работа беше в аптека.
Ние двамата с нея, между другото доста се сближихме и сме женени от повече от две години. Малката Роси скоро празнува втория си рожден ден, естествено, е най-умното момиченце, което някога съм виждал. Учи се много бързо на всичко. И проявява феноменална памет. Вече може да говори, макар и понякога да не я разбираме. Нали знаете как малките дечица понякога се лигавят с бръбръбръ или фиууфиуу, или пък си говорят самички за галактики, звездни системи и космически кораби. Положителни сме с Надежда, че ще го израсте като всички.
Иво е член на партията Атака, която вместо да изчезне, както шушукаха злите езици, се разрасна и вероятно ще спечели на следващите избори. Какво е работил, нямам никаква представа, но честно казано не изгарям от желание да разбера, като се има предвид, че малцинствата значително намаляха в последните години.
Понякога се срещаме с компанията, но на двадесет и пет някак си не върви да циклиш на острова и да се наливаш с бира...
Затова вече ходим в бистра, механи и заведения като Йеса (те всъщност са учудващо много в пределите на малката ни държава).
България бързо се върна на предишното си място - тоест под кривата круша.
Това, което разтърси света беше приливът от млади, умни хора, които така отчаяно бягаха от родната си страна за да работят за жълти стотинки в чуждите държави. Но всъщност, като се замисли човек, това не е чак толкова странно - все пак става от десетки години, просто през тези две бе по-интензивно.
Останалото вероятно знаете - повечето кафета фалираха, дискотеките също. Ученето стана отново най-омразното нещо на света. Всичко се върна по старому.
И за да обобщя - понеже аз имам навика да обобщавам. - Днес почти забравихме тази история, както и повечето хора. Тя дойде и отмина както всичко в нашия преходен свят. Но все пак ни остави някакви спомени (и три шкафа снимки), както много знания и самия навик да учим. А ако се питате каква е причината да я пиша... Нали вече споменах в началото - пет стотинки на дума не е шега работа.
По елементарни изчисления ще изкарам над 1000 лева, което за разказ в наши дни е космическо. Тъкмо достатъчно, че да си купя пет-шест флакончета от новите капки, които Митьо вчера ми предложи.
Но това, струва ми се, вече е друга история...