автор: oziris

Хапчета. Точно така, хапчета! Те бяха причината за всичко, колкото и невероятно да звучи. Цялата тази аномалия, която разтърси целия свят и вероятно щеше да го срине със земята, бе причинена от хапчета.
Това което четете в момента изобщо нямаше да съществува, ако историята не беше леко поотшумяла и не бе започнала да се превръща в мит...
Но май ще е най-добре да започна отначало. Или по-скоро от момента, в който и самият аз се замесих в тази история. Ще разказвам малко по-подробно, за да ви стане ясно всичко, пък и защото ми плащат по пет стотинки на дума за тези мемоари...

Всъщност, всичко започна в четвъртък. Изобщо не ми се ходеше на училище и затова отидох при Митьо.
Но забравям, че на вас това име сигурно не ви говори нищо.
Митьо Далаверата беше най-известният в училището. Ако искаш извинителна бележка или фалшива лична карта, или каквото и да е фалшиво, което трябва да мине за по-истинско от истинското - отиваш при Митьо. Така направих и аз.
И понеже с него бяхме приятели (поне така се водехме, макар и да не знаех определението му за приятел) вместо да ме попита направо - За коя дата?, той отвърна:
- Я ги зарежи тия бележки! Ще си вземеш колко - две-три, десет? Но все някога ще свършат и ще трябва да идеш. Вече има и по-перманентен вариант. И днес ти си най-големия късметлия. Ето, дръж! ... 30 лева.
Огледах мъничкото хапче от всички страни, стиснах го леко между палеца и показалеца си. После погледнах и Митьо - стоеше в любимата си поза: леко приклекнал, сякаш всеки момент е готов да ти се хвърли и да те пребие от бой ако се опиташ да го преметнеш. Усмихваше се ехидно.
Погледах отново в разтворената си длан. Най-обикновено хапче!
Обърках се. Митьо знаеше, че не употребявам такива неща - никога не би ми предложил наркотик; особено пък толкова силен (явно беше силен, щом едно хапче струваше 30 лева). Обърка ме също така странната дума, която използва той - „перманентен". Започнах да ровя в паметта си за следи от тази дума. След минута ми хрумна, че коренът ù вероятно е permanent - постоянен. Постоянно, дълготрайно. Не, определено не ми помагаше. Откога Митьо бе започнал да употребява такива думи.
- Е, какво чакаш! - подсети ме с прочутата си галантност той. - Взимаш или не!
Всъщност, когато събеседникът ми изговаря прочутата си фраза, той я казва с такъв тон, сякаш е не въпрос, а заповед. В очите му бе изписано - „човече, изобщо не ми дреме дали ще го купиш, не си ми притрябвал, но понеже се водим приятели ще изтрая още малко колебание".
Аз обаче не съм от онези които захапват всичко направо (макар и да знаех, че когато на Митьо спешно му трябваха пари, той не завишаваше цените и не се опитваше да ти пробута нещо - той просто си ги взимаше!). Не помръднах, а само го погледнах въпросително.
- Е, добре. Вземи го. Довечера с една чаша вода. Това е от по-леките - 20 страници. Утре ще ми платиш. - поясни той бързо, после се обърна и, без да каже и дума, запраши нанякъде.
А аз се насочих към къщи. Нямаше смисъл да го гоня. Една от другите особености на Митьо беше, че говори кратко, точно и категорично. Изобщо не обича излишните приказки. Това безспорно бе плюс за неговата „професия" и в повечето случаи бе полезно и за нас - клиентите му, но този четвъртък аз открих и другата страна - понякога е неясен.
По пътя доста се чудих за какво става въпрос, но понеже нищо не измислих, просто се отказах. Реших да направя точно каквото ми каза, пък после да му мисля. Прибрах се, изпих хапчето, изгледах два-три филма, като през цялото време чаках някакъв ефект. И тъй като не знаех точно какво чакам, просто се наместих по-хубаво и заспах.

Събудих се в 10 часа със значително, целокупно главоболие. Излъгал ме бе. Или не? Трудно ми беше да преценя, като не знаех какво да очаквам. Е, както и да е, си казах, с лежане уроците няма да се научат, ами дай да ставам.
Биоложката ни има две качества - едно положително и едно отрицателно. Положителното ù е, че винаги предупреждава за умопомрачителните контролни две седмици преди уречения ден, а лошото - че винаги избира седмици, в които имаме толкова много за учене, че ни е само до биология.
Казват че училището ни учи да гледаме напред в бъдещето и да правим планове, но на мен винаги ми е било чудно как им е хрумнало това, когато ние всички до един мислим ден за ден. Може и 10 седмици преди това да ни каже ¬- кел файда, нали и без това ще учим последния.
Както и да е, понеже докато се оправя, наям, събудя, поровя из нета, изслушам няколко песни, сваля тук там по нещо ново (какво, нали и това трябва все пак да се прави) стана 12.30, а аз имах не само по биология (биоложката също така не се интересува, че в същия този ден може да имаме два-три сериозни предмета), а и по химия и литература, просто преминах в моето свръх-състояние.
Моето свръх-състояние се задейства когато осъзнавам, че имам да правя няколко неща, които поотделно биха ми отнели часове, наведнъж и то за по-малко от час. За нещастие прекият резултат от това ми състояние абсолютно винаги е един и същ - не свършвам нищо. Нямах никакво основание да смятам, че този път резултатът ще бъде различен, но все пак нямах друг избор. Така че започнах да преписвам начисто плана по литература, докато чета уроците по биология и слушам релаксата...
След като правех всичко това в продължение на 30 минути и главата ми започна да дава заето както обикновено, реших да спра. Оставаше ми химията.
Часовникът иззвъня. Показваше 13.05, което означаваше, че вече е станало един без пет (установих, че тъй като винаги закъснявам, ако наглася часовника си напред и закъснея според него - на практика ще съм на спирката точно навреме). И понеже миналия път химичката изрично ни предупреди, че ще изпитва на едно много неприятно материалче, озаглавено Мастни амини, а аз имах точно 15 секунди да ги науча, направих обичайното в такива случаи...
Нали знаете как гангстерите по филмите броят парите - прокарват пръст през банкнотите и по някакъв неведом начин установяват колко точно са. Е, нещо подобно направих и с химията - прокарах страниците на ветрило, така че всяка да мине пред очите ми точно за секунда. 15 секунди - 15 пълни страници с уравнения, химични, физични свойства и закони. После излязох и успях да хвана тролея на косъм...
Денят беше от онези, които ние от математическата паралелка наричаме: изпълнен с неблагоприятни вероятности. С други думи - нямаше предмет, по който да не ме изпитват. Дали защото беше петък 13 май или защото на учителите изведнъж им се доизпитва точно 13 номер, причината така и не ми стана ясна. Но най-озадачителното беше, че по всичко, по което ме изпитаха този паметен ден имах 6 (както и на контролната, която ми върнаха другата седмица с едно голямо „Браво! Продължавай все така!").
Всичко това, разбира се, бе меко казано озадачаващо и аз меко казано озадачен се насочих към градинката пред училище, разбира се, с трийсетте лева в джоба - можех да си забравя бележника, но парите за Митьо - никога.
Далаверата ме чакаше изтегнал се на пейката. Без много трудности разпознах поза 3 - „нали ти казах!", с усмивка от тип иронични - „е, кажи ся кой е най-големия!". Внимателно се приближих и измъкнах физиономията от поредицата кретенски - „Нещо стана, ама не знам какво. Обясни!"
И Митьо, след като доста обиграно смени географското положение на трите банкноти по 10 лв от ръката ми в джоба си, най-после ме просветли.
- Виждам, че е подействало. И това, драги, [драги? какво му става на този човек?]
е само началото. Засега само стимулират запомнянето, тоест още трябва да се извършва някаква работа от страна на приемателя. Скоро ще ги подобрят - след не повече от година ще лапаш по едно хапче, на което пише „история 1-12 клас" и ще си готов... или пък „теми за кандидатстудентски изпит"...
Картинката вече взе да ми се избистря и понеже знаех, че Митьо никога не би издал информатор или снабдител не толкова от морални съображения колкото от чисто прагматични [прагматични? какво ми става?] , попитах само:
- Колко трайно е наученото?
- Няма да те лъжа - не знам точно. Още са слаби - ден, седмица, две... но зависи от човека и от податливостта му, твърде е субективно. . .
И още не бях се съвзел от думата, която използва Митьо, когато ме заля със следващото:
- . . . Тези тук само стимулират премоторната зона в челните дялове. . .
Той продължаваше да говори, но думите му не достигаха до мен, защото бях твърде зает да го зяпам като катаджия редовен шофьор. Измъченият ми мозък се опитваше да схване няколко логически вериги:
Митьо - „премоторна зона"
Митьо - професор
Митьо - знае нещо различно от хакерски истории, софтуер и хардуер...
Обясняваше ми около 10 минути, което бе повече от феноменално за автора на култовия диалог (с мен впрочем):
- Ало?
- Утре. Шест. Колоната.
- О, Митьо ти ли си бре... Е, точно утре ли намери, аз...
- ти-ти-тиит...
Чат-пат до матираното ми съзнание достигаха откъслечни фрази:
- ... на експлицитната памет... части от теменната кора... където става обработката на пространствена перцепция... базалните ганглии и малкия мозък....
Говореше ми за синапси, за белтъчни вериги, за увеличаване на краткосрочната памет... Първо помислих че се шегува - той имаше този навик - но след като послушах малко уверения му глас установих, че - освен напълно непонятно за мен - всичко което говори е напълно свързано.
Разбира се, ясно беше, че за да знае всичко това, той също е пил такова хапче, но като знаех каква му е податливостта към научаване на нещо смислено...
За пример, повтарях му първия куплет на „Борбата е безмилостно жестока" на Вапцаров (по който няма да изпусна възможността да ви зарибявам:)
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и толкоз!
Какво тук значи някаква си личност?!
най-малко петдесет пъти в голямото преди един негов час по литература.
Накрая каза, че го е запомнил.
Учителят по литература му писа двойка!
И понеже най-малкия срок на действие на хапчетата бе ден, запитах:
- Не ти ли излиза малко скъпичко всеки ден да взимаш по едно хапче, за да научиш същата скучна и хипер неясна реч, която вероятно никой не разбира?
- Не.
Това беше типичен митьовски отговор.
Но после се усмихна и ми каза доверително:
- Ха-ха, не. Аз съм с едно от трайните. Но са доста по-скъпи. Хилядарка парчето.
Бях доста заинтересуван, но не попитах, защото нямаше смисъл. Ако трябваше да знам, той щеше да ми каже, ако ли пък не - нямаше как да го накарам.
Не ми каза.
Макар и да се водехме приятели, още ми нямаше доверие. Поговорихме още малко за незначителни неща и се уговорихме да се срещнем на другия ден и да обсъдим положението.

Тази нощ не мигнах. Въртях се и мислех трескаво. Това беше твърде голямо за да го изпусна. Но той сигурно вече си имаше десетки натискащи се за помощници, пък да не говорим за хилядите, които още не знаеха, но скоро щяха да научат. Все щяха да се намерят стотина по-добри от мен. Още повече, че тук за ум не можеше да се говори - едно хапче и разликите между нас изчезваха... Е, не съвсем, при зубърите щеше да е най-добре - те щяха да помнят седмици, може би дори месец... макар че той каза податливост. Каква податливост? Ех, тази мъгливост… [Е, не, ако почна вече и в рими да мисля и ще се гръмна] Какво по дяволите значеше това? Все едно, трябваше да се добера до него...
Бяхме приятели. Излизахме заедно с компанията. Пиехме бира и ръсехме глупости през по-голямото време, а през останалото... пак пиехме бира и ръсехме още глупости. Но едно е да делиш с приятел никому ненужното ти време, друго е да споделиш бизнеса, който е толкова доходоносен, че сравнението му със златна мина е много унизително за него. „В бизнеса няма приятели. Там има само интереси" [тази пък щуротия откъде ми хрумна?]
Както и да е, трябваше да го примамя с нещо, да го накарам да види полезен помощник в мен... и то утре. Какво притежавах, което другите да нямат?
Помислих си за въображението си, след това за верността, лоялността и честността... след това за картофи и печено пиле... после за светлото ми бъдеще. Усмихнах се на една картинка - Аз и стотина книги пълни догоре със стихове около мен, които вече са в главата ми. Можех да имам всичко... Човек - компютър... Хората най-после щяха да решат проблема със знанието и образованието. Ами какво ще последва?
Последната ми мисъл преди мекият черен плащ на съня да обгърне умореното ми съзнание беше „Цялата пица ли изядох или ще имам и за утре?"

Оказа се, че от притеснение и усилени мисли съм забравил да изям последното парче пица, така че имах за другия ден. Лапнах я набързо и излязох.
Срещата беше в 10 на чешмичката. Погледнах притеснено часовника си - 11.30.
Дали не бях подранил твърде много?
Почаках малко.
Предположението ми беше опровергано от самия Митьо, който се носеше насам с небрежна походка (от клас чистосъвестни, тип извинителни - „не съм виновен, че закъснях, зает човек съм все пак").
- Искаш ли цигара? - каза той без ни най-малък опит да оправдае закъснението си и ми подаде чисто нова кутия бял Средец.
- Не, благодаря. - знаех че не би ми предложил ако не знаеше, че не пуша.
Не се притеснявах, че ще обидя безкористната му постъпка, понеже очевидно беше измуфтил цялата кутия от Симо, както ясно се виждаше от изписаното с огромен шрифт с маркер пояснение:
на гърба ù. Находчиво, но за жалост безсмислено занимание. Далаверата не муфтеше нито за първи, нито за последен път цигари от Симо, пък и не само от него, а освен това подобни надписи само го развеселяваха.
- Е? - поде той, след като дръпна съсредоточено.
- Не знам как си се добрал до тези хапчета, но те са цяла златна мина. Не че имаш нужда от мен да ти го казвам... Та се чудех, ще може ли...
- Да.
- ...да ти стана помощник... Какво? Откъде знаеш...
Уплашеният ми поглед го принуди да ме успокои.
- Спокойно, не чета мисли. То не че е толкова трудно да се досети човек накъде биеш... А и освен това ми трябваш точно ти.
Тук очите ми се събраха в една точка и това бе единствената причина да не извикам - Квооооо!
- За помощници мога да си взема десетки хора. Не се оплаквам от липса на доброволци... разликата между теб и които впрочем, се изпарява щом гаврътнете по едно хапче [Тук си припомних снощните си мисли и отбелязах, че до голяма степен познавам начина му на мислене], но... Виж, как да ти обясня? Смътно усещам, че това е по-голямо отколкото мога да си представя. Последствията са твърде мащабни за да ги обхвана, а чувствам че това ще е съществено. Ти... ти имаш по-широко съзнание и затова си ми необходим. Назначавам те за мой съветник.
Докарах една неразбираща, благодарствена усмивка.
Между другото, мисля че вече е време да осветля ваши милости по повод на тези класове, типове и видове усмивки, пози и други глупости. Обяснението е просто - почти всички участвахме в един курс по актьорско майсторство и това бе нещо като тренировка за него, домашна работа, ако щете...
- ... Пари, разбира се, няма да получаваш...
Значи така, „широко съзнание", а... И нито дума за лоялността, честността и верността ми! Сега ще му кажа аз!
- Извинявай, би ли повторил... - но усещайки, че успоредно с повишаването на тона се понижаваха шансовете ми да се задържа на този пост, добавих - ... нещо се бях отплеснал...
- Казах, че заплатата ти ще е в натура, тоест хапчета. И между другото не си позволявай за в бъдеще да бъдеш толкова разсеян, съветнико. Ще те водя навсякъде със себе си и искам да запомниш всяка дума която се изрича, а през останалото време да се опиташ да предвидиш оптималния вариант....
- Извинявай, че те прекъсвам, но може ли една молба?
- Думай.
- Би ли запазил този език за чужденците. Тук сме си свои, нали?
- Ха, ха. Да, извинявай. Ама така е - голямо знание, голямо нещо... - намигна ми той, докато вадеше една кутия синьо Виктори с надпис: СИМО!!

- Бтл (от англ. btw = by the way - между другото), ето, дръж! - каза той докато бъркаше в кутията - Тези са от перманентните... ха, ха, така де от трайните.
Огледах внимателно хапчето - незначително, прозрачно фасулченце.
Кой би повярвал, че това миниатюрно хапченце ще промени света! - Ами най-малкото всеки, който получеше пет шестици за един ден без да е учил грам.
За момент ми се стори, че вътрешността му се замъгли. Безспорно, дължеше се не на някаква магия, а на гурелите по очите ми, които нямах време да избърша от бързане за тролея (макар и часовникът ми вече да беше 15 мин. напред)
Вече започнах да разбирам колко проблеми криеше това гениално изобретение на ума человечески. Изобщо не грешеше Митьо като ме наемаше, но се боях че нямаше да съм достатъчен - на него му трябваше направо социолог!
- Сега предполагам няма да ходим на училище? - зададох аз риторичен въпрос поглеждайки часовника си. Беше станало един часа.
(Самата мисъл, че е събота и ние трябва да отучваме срядата, в която поставихме световен рекорд по 3 сигнала за бомби в един ден и влязохме в световната история влияеше до голяма степен на тона ми, който беше станал умолителен)
- Какво би направил ако имаш две възможности: първата е да седиш и да слушаш как едни учители, изживяващи последните си дни на величие, ти дрънкат глупости за неща, които не те интересуват, или би чоплил почти-едва-ли-не екзистенциални въпроси за битието в компанията на пет два и половина литрови бутилки пиринско...
- Да тръгваме... - не се поколебах аз, понеже, макар и да не съм християнин, уважавам правото на избор.
- Там ще зарибяваме още мои съветници... - и продължи, намигайки ми - Тъкмо ще усетиш какво става като пиеш перманентно по едно „перманентно" с бира...
Той се усмихна на тъпата си шега, а после станахме и поехме към острова с походки клас - непукистки, тип - правете път на най-големите, вид - „Е, ся им разказахме играта на тия даскали!"

Петте бутилки пиринско наистина бяха там, но там бяха също и десетина зажаднели за нея, тъй че на практика не ми се падна повече от половин литър. Компанията си беше все същата - Владо, Симо, Мария, Елена, Надежда, Дебелия, Слабия, Умния, Охаша (не е японско, алкохолно е) и Мислителя.
На тази сбирка се казаха много умни неща, анализираха се, обсъдиха се и се взеха много важни решения, касаещи Бъдещето на Човечеството, за които ей сега вие НЯМА да бъдете осведомени, защото не ги чух. Всъщност, последният ми спомен от тази вечер беше как Митьо използва ораторската си сила да привлече Надя и Мислителя като помощник-съветници и по някаква случайност (??!!) датираше от мига, в който глътнах въпросното хапче с чаша бира. Това мое действие беше последвано от двайсетте най-истински секунди във моя живот, в които се докоснах до същността на битието и за първи път в историята видях практическото доказателство на будистките учения - а именно, че светът всъщност е илюзия: Първо денят се смени с нощ. После наблюдавах с учудване как хората се превръщат в бегли свои подобия, след това в сенки, за да се слеят накрая с тъмнината; станах свидетел на бавното изпаряване на близкото дърво и на чудодейното потъване на всичко в синьо, след това зелено, червено и жълто море. Накрая мракът ме погълна.
На тази сбирка, както разбрах по-късно, бяхме пожънали успех. А и аз не загубих много като не чух поредния от пословичните му лафове: Надежда, ти си нашата последна надежда... Иначе аргументите на Митьо се бяха оказали несъкрушими - дълг към обществото (което за нас представляваха всички ученици), слава, известност, благодарността в очите на съучениците и яростта в тези на учителите... все такива приятни нещица. Разбира се, най-голямо въздействие им бях оказал аз със странната си ухилена физиономия изразяваща пълно блаженство (не казвам, че се гордея със случилото се). Затова и се навиха - не заради парите, те бяха прочути с пълното си безразличие към тези листчета, а заради въздействието, което вероятно и те искаха да почувстват.
Аз самият се събудих на другата сутрин напълно бодър и жизнен, което приспа донякъде съмнението на нашите, че съм се върнал пиян като дърво и говореше доста добре за бъдещото разпространение на тези хапчета.
Причината за този феномен се крие в самите съставки на хапчетата - и то само на перманентните - те са на основата на антихистамините и някои антибиотици; другите съставки (знам ги всички и мога да ви ги кажа, защото няма опасност) ще премълча понеже няма да ви помогнат. Ако толкова се интересувате, можете да си купите книгата - „Съставките на хапчетата, които разтърсиха света", която предстои да излезе идния месец.
Накратко, предполагам сте чели листовките на въпросните антихистамини и някои антибиотици, в които пише да не се приемат с алкохол - това е заради охаш групите, които си взаимодействат там с едни други атоми на хапчето и така на практика засилват действието на алкохола.
А що се отнася до бодрия вид на другата сутрин - работата е в самата същност на действие на хапчетата. Те - както Митьо ми обясни, открил идеален начин да използва любимата си аналогия - директно записваха информация на харда ни. За да се усвои и използва тя обаче (невронните връзки, които са изникнали ей така - от никъде, бяха все още неизползвани и затова незабележими от съзнанието, което просто щеше да ги пропусне), бе необходимо да се променят общите настройки... след което, както е известно на всички, следва рестарт. Тъкмо поради това, всички хапчета с вложена в тях информация, носеха общото кодово име „F 13".
И така - благодарение на мен нашата скромна група се сдоби с още двама члена - Надя, виден социолог и Мислителя (не считам че се нуждае от пояснение).
Станахме четирима. Засега стигаше. Оставаше ни само да си вземем седмица-две почивка, да се оттеглим на някое отдалечено от светската суета и шум място (и най-вече от ДО БОЛКА ПИСНАЛОТО НИ УЧИЛИЩЕ, барабар с учителите). Имахме вече едно такова предвид. Но първо трябваше да се погрижим за оценките си.
Митьо си сложи щедрата усмивка и разтвори кесията си с хапчета...
Биология....
- Е, има ли желаещи или да посочвам? ... Хм, Димитре, яаа, ти реши да ни удостоиш с присъствието си. Привижда ли ми се или ти наистина вдигаш ръка?
- Искам да си поправя тройката.
- На какво да те изпитам бе, душичке. Какво си научил?
- Ами... питайте каквото искате... учил съм всичко.
Химия...
- Това са задачите, има и листчета. Е, желаещи...
- Аз. Може ли на листче?
- Я, Иво, ще поправяш, а? Ами добре...
История...
- ...И с това завършва междусъюзническата война, позната като втората национална катастрофа... Надежда! Не спря да говориш, не съм го очаквала от теб. Май много ти се ще да ни разкажеш следващия урок за Първата световна война... с оценка.
- Ми... може ли?
Физика...
- Всичко е предадено. Започваме преговор. Който има да поправя оценка - да става.
- 13 номер... за колко може да се бори?
- Хм... 5, 3, 6, 6, 5... Оформяш се за пет. Но ако искаш да те мъча може и за шест.
- Искам, искам...
- Но ще е на целия материал, да знаеш.
- Няма проблеми. Добре съм научил...
География...
- ... а не мога ли за шест?
- Ами не. Трябва да станеш на всички държави.
- Нямате ядове.
- Характеризирай ми тогава стопанството на... Индонезия.
- Селското стопанство е основен отрасъл в страната. В него е заето над половината от трудоспособното население. Главният подотрасъл е растениевъдството. До 1982 г. Индонезия е най-големият вносител на ориз в света...
Литература...
- За да си поправиш оценките трябва да напишеш ЛИС и ЕСЕ...
- Става.
- ... в час.
- Още утре може ли?
Английски... Немски... Етика... Информатика... Математика... Едно хапче, бегъл поглед на уроците и... хайде 6. Всеки се бореше за колкото му душа иска. Съгласихме се обаче, че най-добре ще е да си хванем стипендията - не се знае кога ще ти притрябват пари.
Математика?
- А какво ще правим с математиката?
- Знаеш ли от кой сборник дава задачи?
- Да.
- Отзад на сборника има ли решения?
- Да.
- Е?
Не повече от седмица ни отне да си оправим оценките за целия първи срок и... беше време да се „разболеем". А ние с Мислителя и Надя трябваше да си заработим парите...

Тишина и покой. Девствена и чиста природа. Въздухът е напоен с уханието на бор. Слънцето се скрива зад планината, обагряйки всичко в алената си светлина.
Приказно.
Но ето, уморените птички заспиват и идва времето на нощните животни: вълците вият, прилепите излизат от леговищата си, бухалите смущават тишината с грозните си гласове... Като хищник, гората настръхва и показва ноктите си. Студът реже, вятърът изпълва въздуха с ужасните си стенания. Безстрастната луна едва пробива облаците и осветява всичко в бледа, мъртвешка светлина...
Хижата е сгушена на един склон, между дърветата. Камината бумти. Наоколо се търкалят разтворени, намачкани, подчертавани, непрочетени и драскани книги, празни бутилки и мръсни чаши, пакетчета солети, чипс, жалки останки от картофи, едно самотно резенче краставица, спасено от сходния му с килима цвят и благоприятното разположение (на една бръчка до креслото), безброй трохи и тук-таме по някоя люспа от пуканка. Разпилени дискове на Систем, Мъдвайн, Папароуч, Тежко техно, Апокалиптика, БТР. Сидиплейър. Две малки колонки, захранващи се от композиция от шест батерии по волт и половина, затиснати с дървета и книги. И ние, разбира се - Митьо, Надя, Иво и аз, усилено анализиращи и обмислящи бъдещите си действия и съдбата на света, училището и всичко останало...
- Хааа, имам! Тегли ти сега 21 карти!
- Ха, ха.
- Хе-хе, няма повече седмици, всичките са отдолу.
- ...Пет, шест, седем... Ех, три седмици ша ги теглиш тия седмици... дванайсе...
Тази тъй трудна и поучителна игра се нарича „лудия седмак". Правилата са следните - на всеки играч се раздават по пет карти. От тестето се обръща една, върху която всеки слага своя карта, еднаква или по цвят, или по стойност. Десетката обръща реда, асото прескача един играч, с валето сменяш боята, а със седмицата... играчът след теб тегли 3 карти, освен ако самият няма седмица, което прехвърля на следващия 6 карти и така. Печели този, който остане без карти.
Ние обаче не я играем така. Пред нас лежеше една значителна купчина от пет тестета, в ръцете си всеки държеше по двайсетина карти, а общия брой на седмиците беше към петдесет...
- Обръщам реда...
- Ха, хаа, Иво, сега ще си изпатиш...
- Та значи се разбрахме - в началото само на доверени хора и то на горе-долу добри ученици, никакви тъпаци колкото и да са богати. Надя, що не теглиш 3 карти?
- Да, трябва да се стремим възрастните да научат колкото се може по-късно...А-а, не си познал! Митьо, ти си!
- Не и днеска обаче...
- Започваме от осмите класове, за да ги зарибим... пък и ако нещо, да се оправим с тях... да не изтича инфо.
- ... после ще минем и на Езиковата, там може да има и зубъри, но има и точни...
- Селското, Текстила и Химията са табу, нали?
- Сменям на пика... Много ясно. Най-много на Икономиката и някои от Механото.
- К'ва пика, я на купа да поиграем... А анкетите? Кога и кой?
- Иво, я да те прескочим... Вие с Надя сте по анкетите, защото имате опит с тези неща.
- Нп (бълг. няма проблеми, още известно като ня - чете се нъ'я - нямаш ядове). Ето ви. Теглете ся!
- Аз предлагам Иво да е по сигурността. Аз няма да тегла...
- Аз също... Прието? Единодушно! Добре. Аз тогава съм главно по разпространението. А сега да поговорим за другото...
„Другото" за Митьо, както се досещате, беше социологическата страна на въпроса.
Изказахме много смели мнения, хипотези и теории, които няма никога да разберете, понеже макар и да бяхме „изяли" стотина книги по социология, глобална икономика, психология, педагогика, включително и „Фабрика за Абсолют" на Чапек (просто беше в хижата и си рекохме - Защо да не ù отделим минутка и на нея?) нито едно от които не се доближи и грам до това, което се случи в последствие. Ако Митьо знаеше това тогава, вероятно щяхме да бъдем изритани много набързо от постовете си, но за щастие (или не?) той нямаше хапчета за пророкуване.
Прекарахме вечерта в трескави мисли за бъдещето на образователната система, успеха на дръзновеното ни занимание, промените които чакат всички и най-вече учителите и нас включително...
На следващия ден единствената промяна в хижата бяха допълнителните празни шишета, чаши, огризки, трохи и едно доста неприятно парче домат, което се беше разпльокнално доста безсрамно на килима. Този ден говореше само Митьо. Сподели всичко (??) което знаеше за новите хапчета, които скоро щяха да се появят тепърва и от него разбрахме:
Наистина щеше да има по-силни „перманентни", които да съдържат повече от страница ръкописен текст, като формата се запазваше, но тяхното „замайващо" действие се премахваше (за да се пренесе на нов вид специализирани хапчета, които да заместят тежките видове наркотик, предположих, но Митьо беше непроницаем). Останала му беше само първата пратка от такива, с която за момента щеше да се ползва предимно Мислителя, решил да поеме освен сигурността - както на групата и делото, така и на самия Митьо - и ролята на Наблюдател, за да се пестят хапчета. Далаверата ни каза, че всеки от нас ще бъде такъв, но е по-добре да се редуваме.
До появата на последните F 13-ки щеше да има три вида темпорарни(англ. temporary = временен, преходен, краткотраен):
От седмица до месец - 100 лева
Няколко месеца, до година - 600 лева
От 24 до 52 часа - 50 лв - специална тарифа за студенти и ученици на изпит
Разбира се, цените бяха за хапчета с капацитет 50 страници или два часа непрекъснато слушане.
Подобно на номера с фонокартите, за повече листове цената бе по-изгодна.
100 листа - 180%
200 листа - 360%
Засега разполагахме само с добрите стари темпорарни от по 10 листа за ден-седмица, както и една цигарена кутия перманентни, които така и не разбрах какви са всъщност и какво правят.
Още от споменаването на специалната тарифа, веднага усетих че доста - да не кажа всички - студенти ще се възползват, ще вземат дипломите си ей така и после ще станат зависими от нас когато си намерят работа, за да не ги изхвърлят и ... може и да не продадем толкова охотно F 13-ките. Това беше нечестно. Прочетох същите мисли и в очите на другите.
Никой не каза нищо.
Цената на F 13-ките определихме като супер голяма, от порядъка на трицифрени, четирицифрени числа. Единствените такива бяха онези, които Митьо ревниво пазеше в кутията с едноименния надпис и които за жалост бяха нагласени на специалните два листа с обяснението на действието и същността на хапчетата. И те струваха 1000 лева парчето.
Как Митьо бе намерил такава голяма сума и как изобщо хлапе като него се беше добрало до такова нещо още не ми беше ясно, но - дали от тактичност или от смътен страх да науча истината - не попитах. Оставих градоносните облаци на съмнението да се събират в съзнанието ми в очакване на гърмежи и проливни дъждове. Дали по някаква случайност или по желание на съдбата, тъкмо тогава загърмя и заваля и ние бяхме принудени да останем още един ден.
Вгледах се дълбокомислено в стичащите се по прозореца капки и осенен от мисли за вечния бяг на живота и за преходността на всичко тленно, казах:
- Раздавай! Пу аз съм пръв!

***

Един от законите на Мърфи гласи: Вероятността едно събитие да протече по план е обратнопропорционална на времето на неговото обсъждане и на надеждите, които му възлагате. Нашата анкета беше прекрасно потвърждение на този закон.
Започнахме, разбира се, от МГ-то. Но след като свършиха приятелите ни, започна мъката...
Първо, обичайните отговори на директните въпроси бяха:
- Я се разкарай!
- К'ви сте вие бе! Манете ми са от главата.
- Вие кво - луди ли сте, или се бъзикате?
(Най-често срещаните отговори не са поместени, заради цензурата)
И затова бяхме принудени да променим стратегията.
- Здрасти. Сори, че ти взимаме от времето, ама оная по социология ни накара да праим анкети. Нали я знаеш ква е.... Е, естествено, че ще си измислим резултатите, но ни трябват поне два-три истински, ако нещо ни пита, така че би ли отговорил...
Това беше при по-големите. При по-малките бе от рода на:
- Пич, искаш ли един лев? Кажи тогава честно, какво би....
(после му давахме там десет-двайсет стотинки, ако ни накефеше отговора)
или:
- Дребен, искаш ли да пише за теб във вестника? Е, добре, отговори тогава...

Започнахме със зубърите и се движихме по посока към най-големите непукисти и мързеливци. Това беше за МГ-то де. В другите училища не бяхме така запознати, пък и тези стратегии не действаха. За да измъкнем нещо от тях ни бяха необходими малко помощни материали.
- Добър ден, господине, провеждаме анкета за Сблъсък, бихте ли казали на зрителите...
В повечето случаи не ни вземаха на сериозно, но учудващо много се хванаха.
Ще излъжа ако кажа че се смяхме по-малко от тях или че не се забавлявахме.
Въпросите ни засягаха, естествено, хапчетата - дали биха ги използвали, ако съществуваха, колко често, колко биха платили за тях, ако цената им варираше от 30 до 50 лева, биха ли ги дали? Другата част беше изцяло посветена на Митьо и неговите опасения - какво биха правили в свободното си време, как биха се отнасяли с родители, учители, съученици . . . и подобни глупости.
Второто потвърждение на закона беше когато привършихме - след три дни - защото бяхме анкетирали достатъчно хора, за да може отговорите да се систематизират и представят във графика.
Разтворихме двете тетрадки и първото което установихме беше че 90% от отговорите записани в моята бяха, ако не напълно нечетливи, то поне достойно предизвикателство за някой археолог разчитащ древни йероглифи. По-бързо щеше да стане ако просто повторехме анкетата, но нито аз, нито Надя имахме такова желание. Въпреки всичко не се предадохме, все пак бяхме свидетели на всеки отговор и можехме да си припомним общата тенденция (не че в социологията по- голямата част не са измислици, ама хайде...)
Започнахме да анализираме резултатите. Тъкмо тогава установихме и факта, че около 80% от отговорите в нейната тетрадка не ни вършат работа, защото бяха от рода на:
- Ми... Не знам.
- Бързам за час.
- Трябва да помисля... (писва ни да чакаме и си тръгваме)
И още вариации на същата тема.
Някои бяха неудобни:
- Що, да не продавате случайно...
- Бе вие да не сте наркомани нещо…
- Да ви се намира дрога?
Имаше и доста мухабети:
- Ще си направя бомба и ще гръмна учителската по време на съвет.
- Ще стана учител и всички часове ще прекарваме по кафетата с класа.
- Ще вляза в Гинес (човекът-компютър)
И още много, много други, повечето от които дори и не записахме, за да не хабим тетрадката.
Същинската работа, която ни беше възложена, ни отне приблизително 0.0081018518518518518518519 % от цялото време (като нямаше какво да правим и това смятахме), което, за да ви спестя неприятните сметки, е равно точно на 35 минути.
След като видях резултатите, бях толкова объркан, че започнах с лафовете на Митьо:
- Надежда, за нас няма надежда!

***

90% от анкетираните* биха използвали хапчетата.
От тях:
30% са безразлични към цената и са готови да направят всичко, за да ги получат.
60% не биха дали повече от 10 лева за хапче, ако ще да е за всемогъщество.
10% биха направили бизнес, за да си осигурят повече хапчета.

80% от използващите ще го правят, за да си вземат поправителните изпити (моля да се вземе под внимание, че проучването имаше цел да обхване всички среди) и евентуално да получат диплома, като останалото време:
87% ще прекарат по кафета, дискотеки, плажове и кръчми.
12.8% ще работят, за да могат после да се присъединят към първите
0.2% ще се отдадат на натрупване на знания, специализация и изкуство.
(това всъщност бяха две леко чалнати по наши впечатления сестри)
10% ще „инвестират в себе си" като вземат заем от банката и по един или друг начин ще оползотворят тази инвестиция, като:
90% ще потърсят чисто практическо приложение за знанията
9% ще научат всички възможни езици (99% от отговорилите са от ЕГ-то)
1% ще завършат от 2 до 7 висши
(За какво са им?)
Останалите 10% нямат много ясни планове.

Отношения.
Към родители:
75% ще се махнат при първа възможност и няма и да се върнат
15% ще продължат да живеят при тях
10% ще помагат на родителите си парично след като се изнесат

Към учители:
90% ще се държат с тях пренебрежително.
9% ще се държат с тях като с равни.
6% няма промяна.
(Общият процент надвишава сто, защото запитаните са посочвали повече от един отговор: 1 или 3)

Към съучениците които също ги използват, ще се отнасят с:
ненавист. - 30%
безразличие. - 60%
няма промяна. - 10%

Към тези, които не ги използват ще се отнасят с:
презрение. - 84%
съжаление. - 10%
няма промяна. - 5%
възхищение - 1%




*тази цифра не включва далите отговори, обиждащи половата принадлежност, родителите и близките на анкетиращите, както и тяхната компетентност и чест като човешки същества. За сведение, на практика с „анкетираните" се обозначават едва 30% от всички запитани.

Двамата с Надя гледахме съсредоточено Митьо докато четеше плода на усиления ни труд. На лицето му доста бързо една след друга се смениха гримаси от класовете - Доволни, Огорчени, Учудени, Поразени, Загрижени, Безразлични и Съжалителни, като се задържа най-много на типовете - самоуверени (вид - „Знаех си!", „Прекрасно!", „Не е зле!"), тъжни (вид - „Можеше и по-добре", „Ех, ако бяха малко повече"), като от съжалителни специално Митьо нямаше типове, а само няколко вида, от които показа - „Ех, накъде върви днешната младеж, бе!", с отсянка „Не беше така по мое време".
- Добра работа! - полуусмихна ни се той като ни посочи. После продължи намръщен, сочейки листа - Лоша работа...
Иво - който като Наблюдател запаметяваше всичко, включително и такива наглед безсмислени и маловажни подробности като анкетата ни - го успокои че това нищо не означава. Твърдение, което ние за жалост не смеехме да потвърдим пред Митьо от срам и мъничко страх за постовете си, понеже наистина леко бяхме... мъничко... на места... бяхме внесли незначителни промени... не надвишаващи, разбира се, деветдесет процента.
След кратко обсъждане, беше ред на тях двамата с Иво.
Оказа се, че през тази седмица и те не са скучали, а са успели да вербуват:
- 76 човека - 45 мъжки и 31 женски…
- … които обаче положително ще кажат на свои приятели, приятелки и тем подобни и до две-три седмици броят им ще е - по техните думи - …
- 337 човека - 200 мъжки и 137 женски…
- Иво, ти наистина ли запомни всеки един от тях? - попитах недоумявайки.
- Искаш ли да ти кажа имената им и по нещо за всеки?
- Не, няма нужда. - и като се обърнах към Митьо - Значи върви, а?
- Не върви, ами направо припка. И имай предвид, че още не е свършил срока и не са започнали изпитванията и изходните нива… бе, сигурно ще се утрои цифрата до началото на ваканцията…
- Даже и повече. Само ние познаваме, като включим и непряко, около 785 човека - 380 женски и 405 мъжки, от които в осми клас са…
- По-добре недей! - извикахме и тримата почти едновременно.
- Всичко е въпрос на време. Времето е пари. - продължи Митьо, който имаше слабост към повтарянето на много банални и изтъркани клишета - Пък и като дойде време за кандидатгимназистките изпити… Вече сме се свързали с … - тук направи многозначителна пауза, поглеждайки към Иво - няколко седмокласника, които ще разпространят на кажи-речи целия град. Просто се чудя как да процедираме [не, на това момче определено нещо му става!], за да извлечем максимална полза и от това.
- Ами, я да видим - на петдесет страници се събират... колко? Към двайсет теми. Като се има предвид че произведенията са девет, ще прибавим и още петдесет страници универсални анализи и работата заспива. Няма да ни е трудно да подберем точните заглавия, а може да ги оставим и като избор на клиента. Колко ли струва да те приемат в желаното училище? - 100? 200 лева? Едва ли.
- Но за жалост вече е твърде късно - продължи мисълта ми Надя - ще трябва да се задоволим с по-малко, понеже родителите са пръснали сума пари по частни учители.
- Аа, всичко е за добро. Нали от догодина ще има да се разправят легенди как пълни олигофрени са взели изпита, защото са се свързали с нас. Допълнителна рекламка няма да ни навреди.
- И к'во, на каква сума се спираме последно? - Далаверата ни гледаше под вежди.
- Ми, я да сметнем - те тръгват от ... шести клас направо. Всяка седмица по... айде да ги смятаме 10 лева... учебната година има 36 седмици... значи 700, 800 лева отиват. Ами учебници, помагала, преснимане (по груби сметки 100 лева отиват и там), ами мъката и загубеното време? Те са направо безценни.
- Според мен няма да сгрешим ако се спрем на 400, даже 500, за да е по-кръгло.
- И това с гаранция, че до ден няма да си спомнят и буква. Перфектно. Направо им завиждам като се сетя аз колко се мъчих.
Ние само леко се подсмихнахме, защото се сещахме за своите изпити и колко много се мъчи Далаверата с императорските си пищови. Или както обичаше да ни разказва - с Наполеонките в наполеонките. (само споменаването на тези лафове ми съкращава по година от живота, но от друга страна ми носят по 20-30 стотинки, тъй че, не се оплаквам)
- Но предполагам всички ще се съгласите, - обобщих аз. - че е толкова късно тази година, и то имайки предвид колко безплатна реклама ще ни донесе това, можем да свалим на 100 за тези, които знаем че са бедни и 200 за останалите.
- Ами изобщо не е лошо - допълни Надя - като се има предвид, че на нас ни излизат по 50.
На това място отбелязах за себе си не съвсем незначителният факт, че очевидно хапчетата не се произвеждат в България или поне не от българи, защото нямаше човек, който да не е чувал за Ангелинка и да не знае колко клетви омърсиха това чисто и звучно българско име и че 50 лева е направо подигравка.
- Е, първо ще започнем от познатите... - обобщи обобщението ми Митьо и като видя искриците нетърпение в очите на Иво - ъъ... колко бяха седмокласниците, Мислителю?
- 43. Като от тях 23 са женски и 20 - мъжки.
- Само да внимаваме да не научат частните учителки, че ще вземат да ни тръшнат по някоя клетва или ако ни спипат някъде на тъмно да ни пребият с папките с анализи - прошепнах аз, предизвиквайки вълни от смях.
- Бе, има време до изпитите, а сега - стига мислене, а да преминем към най-важното... Хей, келнер! Готови сме с поръчката.

Юни. Месецът на контролните, на изпитванията, на мъката. Познат още като „Юда" - адския месец - не само заради жегата, но и заради демонските изражения на учителите, на които най-после им се пада възможността поне малко да си върнат за всичко, което сме им причинили.
- Двойка за срока!
- Много съжалявам (да бе!!!), но ще трябва да те оставя на изпит...
- Бих ти писала тройка, но... НЯМА!
Тези и много подобни реплики се чуват през този съдбовен месец. Много умове се събуждат от летаргията и решават, че е най-подходящото време да се борят за петици или шестици. Навсякъде се размятат пищови, листчета и листченца, които в началото на идната година ще намерим на всякакви невъзможни места - по тръбите на столовете, по дупки в стените, залепени за долната част на столовете, зад шкафовете... да не говорим за неизтриваемите символи и думи, които и без това никой не може да прочете по стените, над дъската и ... носеше се слух че в 17 кабинет има даже и на тавана.
Това е месецът, в който - лично ги броихме миналата година - се произнасят средно около 1000 думи с корен „изпит" и то от всеки клас. По проста сметка всеки учител слуша общо от ученици, колеги и понякога родители по близо 7000-8000 хиляди пъти тази дума и то обикновено от такива, чиито оценки са повече от плачевни. Пък после защо са били изнервени учителите.
Миналата година по същото време и ние бяхме на тръни. Говорехме с учителите като с всесилни богове, пускахме тъпи шеги, на които да се смеят; подмазвахме се - къде с думи, къде с мълчание и примерност. И най-важното - не бягахме.
Но това беше миналата година. Тази нещата леко се промениха. Ще илюстрирам с пример:
- К'во става, госпожо? Аз има ли смисъл да стоя?
- Можеш мъничко да постоиш, за да ни разкажеш урока за Мастните амини.
- Онзи дето го взехме преди три-четири седмици?
- Точно този.
- Какво по-точно ви интересува...
След известно време на учителката просто ù писва, пък и докато те е слушала е чула още поне петдесетина пъти омразната думичка от различни ъгли на стаята, тъй че няма избор:
- ... Достатъчно. Ако искаш си тръгвай.
Разбира се, в повечето случаи учителите се запъват и се налага да престоиш в един-два часа на ден, но това по-лесно се понася.
Сега проблема със съучениците:
Според компетентните химици ученикът е едно такова съединение, което в основното си състояние е розово, меко, гъвкаво и еластично, добър проводник на бъзици и закачки, лош изолатор, но когато определени атоми от мозъчната му кора преминат във възбудено състояние през юни, свойствата му се променят значително. Цветът му понякога отразява нюанси на червено или бяло (когато се преструва на болно), става грапаво и непластично, губи проводящите си качества и става превъзходен изолатор. В този период температурата му на кипене значително се понижава и стига до пределната граница - „и от най-малкото".
А самият факт, че негов съученик си свирка, докато той се размазва от учене, молене, подмазване и, което е неизбежно - яд, не му влияе положително. В този период, както имахме неудоволствието да наблюдаваме, в мозъчната кора на съучениците ни протекоха значителен брой окислителни реакции, довеждащи до електрически импулси предадени по невроните, които бяха разчетени от съзнанието на субектите и предизвикаха съответните реакции и поведение. На езика на лаика тези комбинации от придобити рефлекси носят тривиалните названия - яд, ненавист, засегнато чувство за справедливост, завист - напълно естествено водеща след себе си засилващо се презрение. В течение на тези процеси синапсите пренесоха друг вид сигнали директно от говорния център, които бяха проведени от рефлексната дъга до диафрагмата и белите дробове, задавайки специфични характеристики на потока издишан въздух и в комбинация със синхронизираното движение на мускулите на врата, езика и устните, произведоха различни комбинации от звуци, най-често срещаната от които:
- Зубъри нещастни!

Но както всичко в живота, и това отшумя. Значително въздействие оказа незначителния ни престой в сградата на училището, в комбинация с неформалното ни поведение към учителите и многото бъзици които пускахме - всичко това на фона нарастващата ни популярност сред отчаяните и не особено ученолюбиви ученици. А също така и факта, че, както всяка година, учителите отново предадоха крепостта на щурмуващите ученици и по-наглите се докопаха до трофеите - шестици и петици за срока и годината.
Пък и идваше лято - факт, който не можеше да се пренебрегне и ставаше още по привлекателен именно поради неизбежността си. Топлината действаше животворно на тези съединения като ги върна отново в твърдо-течна, мека и отпусната форма, в латентно състояние и - въпреки другите двулевови съединения, които нанасяха на външния си епителен слой - промени естествения им цвят в кафяво-черен. (тук, разбира се, не включваме онази част от тях, за които това е естествения цвят).
Ами ние? Какво правехме ние в тези дни на мъка, страдание и възбуда? Търговия, разбира се. И то процъфтяваща.
Иво и Митьо бяха прави за всичко освен за едно - цифрите, които казаха, в действителност се оказаха доста по-високи.
През следващите две седмици Митьо продаде всичките хапчета, които бе заделил за целия месец, барабар с лятото и му се наложи да запраши (без да ни уведоми естествено, това за него се подразбираше) до Сорса, както го наричаше, пародирайки Матрицата - филм, който никога няма да остарее по мое мнение.
След завръщането му в неделя, двамата проведохме интересен телефонен разговор
Спокойна нощ. Съседите, които по принцип са кротки и честни хора, бяха решили за разнообразие да не плашат котките от съседната махала със сърцераздирателно-умопомрачителната си чалга (предполагам ще ви бъде интересно да обогатите познанието си с някои непознати жанрове в този занаят - ретро чалга, денс чалга; както и с някои никому неизвестни заглавия като Майкъл Джексън кючек и Ангелско желание) и аз - по някаква неясна причина загасил компютъра си още в десет часа - карах втория си сън (първият беше прекъснат от падането ми на пода). Сънувах странен сън. Яви ми се някаква - както твърдеше - моя отдавна починала прапрапрабаба врачка, която ми каза че е „чакала твърде дълго" и най-после е намерила на кой малоумник от рода да се яви. Когато я попитах защо, тя ми каза че ми предстои да извърша най-глупавата грешка в живота си, която ще завърши трагично за мен и най-близките ми хора, както и целия свят, и в частност целия разумен живот в цялата вселена. Съобщи ми че е дошла - само тази нощ, понеже няма повече пари за билет до нашия свят, а Херончо я чака - за да ми каже как да не я допусна. Също така ми каза, че ще ме уведоми за всички печеливши комбинации на тотото до края на годината, как да произвеждам перпетум-мобиле в индустриални количества; за десет сигурни и елементарни начина да покоря всяко женско сърце на земята, тайната на философския камък и прехода на материята в енергия и обратно, и ако остане време: смисълът на живота, светът, вселената, както и методът за отключване на неподозираните и надхвърлящи човешкото въображение съзидателни сили на душите ни. И тъкмо започна с първото, когато...
„Зънннннн."
- Ало?
- Утре. Десет...
- Пред нас! ... ти-ти-тииит - изпреварих го аз този път.
Естествено, не можах да заспя отново цяла нощ, въпреки самохипнозата, приспивателните, успокоителните, ракията, бирата и водката, които успях да намеря бродейки като сомнамбул из къщата - намерих ги съвсем случайно в шкафа, в който държим ракията, бирата и водката. Не помогнаха също и отчаяните удари в стената - макар и да не бяха съвсем безсмислени, защото събудиха съседите - както и жалките ми опити да се задуша с възглавницата. Броих овце, крави, кучета, кокошки, комари, които се виеха над мен (след като изпих бирата и водката ми стана леко топло и отворих външната врата на апартамента и всички комари в радиус от километър се насочиха към стаята ми по обилно осветения коридор), петната по тавана (незнайно защо, не можех да уцеля ключа на лампата.), ударите на сърцето си (които странно защо бяха един или два на минута, или поне така ми се стори), както и нецензурните думи от съседите, когато изпълнявах древния танц на инките за сън и призоваване на отдавна умрели прапрапрабаби, които знаят тайната на вселената и числата от тотото, който намерих в гугъла.
Към девет и половина сутринта дойде да ме събуди един пич от махалата като ме уведоми, че „едно момче навън те чака" и „знаеш ли че вратата ти е отворена", и ме запита „може ли да отида до тоалетна?", след кратък престой в която, ме запита знам ли „че тоалетната ви чиния липсва?". Благодарих му за информацията и го изгоних.
С тази мистерия се занимавах през краткото време докато се обличах. Мисълта за уредбата, дивидиплейра, 20 инчовия самсунг и новия калорифер леко ме притесни, но реших, че не са ги взели от страх да не събудят съседите и евентуално мен и затова е трябвало да се задоволят само с циментираната тоалетна чиния (която за да вземат вероятно първо са потрошили с чукове), обувките на изтривалката, дрехите на закачалката и дезодорантите на портмантото (самото портманто стоеше недокоснато - несъмнено неопровержимо доказателство на теорията ми).
Огледах се на това което бе останало от огледалото и след като по обясними причини не се напръсках с дезодорант, заключих три пъти вратата и отидох да се присъединя към Митьо.
Докато слизах по стълбите, се опитах да определя качеството на последствията от отсъствието на родителите ми. Те трябваше да идат на село заради жетвата, а аз им казах че трябва да оправям супер много оценки и ще остана цялата седмица.
И така, след ежедневни изтощителни и за двете страни преговори аз надделях (и нищо чудно - бях прочел всички налични книги по логика и аргументация, философия, психология на родителите и една, която ми стана любима: „Съвременни постижения на подсъзнателната хипноза върху родители по време на разговор") и те се съгласиха да ме оставят сам, като обещах да се заключвам през деня и през нощта, да се връщам в осем и да си лягам в десет, като след училище веднага се прибирам - те щяха да ме проверяват на домашния телефон.
Разбира се, първото нещо, което направих след като заминаха беше да вдигна слушалката, да я оставя отворена и да им напиша есемес - „Телефона се повреди, търсете ме на джиесема."
И така, размишлявах дълбоко:
Дали беше благоприятно че ги няма, защото не можеха да ме накажат да не излизам от килера до края на съзнателното си съществуване, или напротив - неблагоприятно, понеже, разбудени от танца ми на инките, щяха да затворят вратата и да се размина само с десет години в килера (които щяха да намаляват правопропорционално в геометрична пирамидална регресия докато се превърнат в две-три седмици стриктно прибиране трийсет минути след последния звънец.)?
Втората възможност ми се стори по-приятна, но аз съм човек, който никога не съжалява за стореното и отминало и затова продължих напред...
- Какво правиш бе, спяща красавице?
- Не ме занасяй, Иво, успях да се видя в остатъка от огледалото!
- Разгулна нощ, а палавнико? - мухабетите на Митьо ми помагаха както молитви на лицемерен свещеник биха помогнали на пълен атеист, горен на кладата за вещерство... но поне ме отрезвиха малко.
- По-добре не питай, а ми кажи откъде да намеря уредба, дивидиплейър, 20 инчов телевизор и калорифер.
- ... Що ти са? Вие нали си имате?
- Бе ние и тоалетна чиния си имахме, ама. . .
- Ти кво, бъзикаш ли се?
- Офф, не му обръщай внимание, не виждаш ли какъв махмурлук го е натиснал - и като се обърна към мен - Ела сега да ти купим едно хубаво Йогуртче, да ти мине.
Колкото и да го блазнеше тялото ми тази алтернатива, частично възвърнатият ми разсъдък ми подсказа че сега приемам всичко като шега само защото съм в помрачено, неадекватно и ... общо взето напълно разцентровано състояние, чиято поддръжка дължа именно на този махмурлук, затова казах:
- Не, няма нужда, Иво. После ще поговорим... Ся разправяйте.
- Няма к'во да разправяме, ми дай да тръгваме да разпрягаме. (бих ви превел с удоволствие сложната мисъл на Митьо, кристализирала в това изречение на понятен език, но ви уверявам, че за мен е не по-малко невнятна)
Не попитах какво има предвид, а просто тръгнах след него - това е най-добрата линия на поведение, която рано или късно се научаваш да следваш при Далаверата.
През тези три пълни дни до 22 (на самия 22 имахме поръчка за 500 лева от един очевидно супер заспал пич, който после ни остана доживотно благодарен и не пропускаше удобен случай да ни изморява почти всеки ден, докато не замина с техните в САЩ) продадохме трицифрено число хапчета, което не е споменато тук, защото изрично забранихме на Иво да го споменава. Същото важи и за имената на купувачите, техния пол, възраст, местожителство, отличителни белези и учудващо много други неща, които един Наблюдател може да забележи и запамети.
За добро или за лошо, бяхме принудени като гаранция да дадем всичките си данни на повечето от тези седмокласници и понякога на родителите им, както тържествена клетва и няколко случая, в които подписахме жалки пародии на договори.
Преди изпита по математика, който беше на 25, и времето за разпространение, и самото естество на материала бяха по-различни, тъй че не можехме да гарантираме абсолютно нищо. Продадохме едноцифрен брой хапчета, който няма да научите, поради срама ни да признаем.
Като свършихме и тази работа, естествено не пропуснахме и да си съставим обща картина на новото поколение, която беше следната:
„Наплашени почти до смърт от: родители, учители, частни учители и близки, препоръчващи последните; напълно отвратени: и от училище, и от безсмислено зубрене на сложни, непонятни и тъпи теми, и от литературата и математиката като предмети, и от постоянната липса на време, и от засилващото се чувство, не много убедително отричано от всички около тях, че са „пълни кретени и никъде няма да влязат, а ще свършат като метачи по улиците и боклукчии", и направо от целия живот на практика, тези изстрадали, измъчени, до смърт уморени, отегчени и обезверени души са бъдещите ни лекари, учители, инженери, и да не забравяме интелектуалци, включително и политици. С други думи - бъдещето на България"

На 25 се върнаха и нашите от село. Това събитие щеше да е доста неприятно за мен, ако не беше се оказало - когато се върнах изтрезнял в неделя на обяд - че всъщност нищо не е крадено, освен обувките на изтривалката. Обувките, за нещастие, бяха любимите ми маратонки, които на 3 месеца изглеждаха на 30 години и които, за щастие, майка ми ме убеждаваше да хвърля на боклука, тъй че даже нямаше и да ме попита защо липсват.
Мистерията с чинията се изясни по най-баналния начин - олигофренът беше влязъл в банята ни (имам навика да разменям човечето, което се къпе и другото, което извършва другата характерна дейност), зърнал е огромната дупка на мястото за оттичане на водата (където би трябвало да има капак, но танцът на инките изискваше от мен да си говоря с някои демони от долния свят и затова го бях изкъртил) и понеже банята и тоалетната в неговата къща са били на едно място и на практика не е виждал самостоятелна баня - а предполагам, известна роля е изиграл и факта, че е пълен кретен - бе решил че някой е взел тоалетна ни чиния. Дрехите били прибрани в шкафа на портмантото, а огледалото бях счупил когато безуспешно се опитвах да вляза в огледалния свят. Всички ценни неща заварих непокътнати в хола.
На по-следващия ден излезе че някой наистина е влизал през нощта в къщата ни и това е станало именно когато аз съм беснял. Ангел, съседът от близкия блок, ми бил поискал дезодорантите, но аз съм го бил заклеймил като зъл дух на ада и съм го бил замерил със „свещените пръчки на Гаала", които щели да го върнат в отвъдното.
Когато си направих равносметка, излезе че нищо не е откраднато, но пък съм станал за резил пред кажи-речи цялата махала, за което би било хубаво нашите да не разбират и така се сдобих с няколко изнудвача, които получиха само презрителни физиономии и „Мислите че нашите ще повярват на тази история?"
Иначе всичко мина добре с нашите, които обаче решиха че сме си правили купон, изпили сме всичко - не им казах че аз съм изпил цялото количество, защото просто нямаше да ми повярват, а и да го стореха, това нямаше да облекчи положението - и сме „почупили къщата" (визираха счупеното огледало и изкъртения капак). Бях наказан за цяло лято.
От това наказание се измъкнах с чест - попитах ги дали ако се скъсам от учене и изкарам шест за срока и за годината наказанието ще се премахне и те казаха „да".
Шестицата аз си я имах от седмици, тъй че и последните няколко дни не се застоявах много-много в този храм на знанието.
Продадените през оставащите два дни (изпитва се само до 28), определено бяха много - както вече казах, славата на хапчетата и на нас покрай тях се носеше навред - но едно сравнение с продадените от 19 до 22, както и парите, които получихме за тях, е просто неуместно.
30 Юни. Дадоха ни бележниците и наказанието ми беше смъкнато.
Дойде време за равносметка. Печеливша ли беше търговията ни? Естествено, но колко точно?