автор: Lego

(Като начало кратък разказ-анонс)

"Човек е част от себе си. Останалата част са неговите приятели."

Морето бе огромна черна стихия, но докоснеше ли го слънцето засияваше като невиждан течен пламък.
Трудно бе да влезеш в него, ала истинско вълшебство да го съзерцаваш.



Света никога не бе черен или бял, така му бяха казали. Бяха му казали още , че хората не осъзнават силата на думите , че е прекалено лесно да кажеш силна дума, без да влагаш никакво чувство, че е лесно сякаш да отвориш отпочиналите си след дълъг сън очи.
Да той гледаше мрака, дълго време го гледаше. Само понякога виждаше чудните зелени поля, галени от хладния дъжд и виждаше в дъждовните капки отражението си, но те препускаха много бързо, той не успяваше да се вгледа внимателно в тях. Не можеше да види дори тялото си, бе прекалено мрачно, само капчиците блестяха, преплитайки се една друга във весела игра. Той виждаше това в съня си, а сега нещо нежно го гъделичкаше като че ли стотици пеперуди играеха по клепачите му. Отвори очи. За пръв път видя светлината, усети я , никога нямаше да забрави първият лъч на слънцето именно защото бе първия. Усети нежните лъчи с цялото си същество, те се сляха с душата му, развеселиха я. Сега той за пръв път я усещаше, усещаше я така силна, като че ли бе намерила нещо което бе отдавна изгубено. А бе толкова лесно да отвори очи след дългия мрачен сън. Сега вече светлината му помогна да се вгледа в себе си, никога не бе предполагал , че има криле. Започна да пристъпва по вятъра, по осветените от слънцето стъпала.
Загледа се в кафявите и очи, в този искрящ свят. Никога преди не бе виждал толкова близко слънцето, никога не го бе гледал без да му се насълзят очите и лъчите да го карат да премигва. Тук блестяха хиляди звезди, без да се крият от светлината. Невероятно. Вгледа се по-дълбоко. Светлината се отразяваше от малките росни капки, спрели да си починат по листенцата на заобиколените от чудната песен на птичките цветя. Зад него пристъпваше вятъра. Цветята започнаха да потръпват , а росните капки се спускаха по върховете на листенцата, капеха една по една обезпокоени от вятъра. Звездите се размазаха . Очите бяха толкова красиви, макар и тъжни. Очи които той никога не забрави.