автор: starec

Деца когато бяхме непорочни,
сънувахме пътуващ панаир.
А идваше ли, бяхме страшно точни,
очаквахме го винаги в шпалир.
Минаваха парадно чудесата,
тъй приказни за детските очи,
че сякаш бяха слезли небесата,
а ние бяхме ангели почти.
Накрая циркът в неизменна шатра,
с клоуни, с красивите си Мис,
пристигаше на старата си "Татра"
блестящ като църковен стъклопис.
Очите ни, подпухнали от жажда,
изпиваха видяното докрай...
Навярно точно ей така се ражда
надеждата, че съществува рай.
Ергените гърмяха по стрелбища,
късметчето за дамите да вземат;
о, детското око не се насища
живота щом прилича на поема..

Но няма днес дори следа от оня
във времето пътуващ панаир
и само в сън понякога го гоня
с кон, за който молеше крал Лир.