автор: aladar

>>
>>


Изплувам бавно от бялата мъгла. Появяват се очертанията на предметите. Напрягам очи да ги видя. Бялото е навсякъде. Бял е таванът, стените пердетата, стойката със закачената на нея система, чаршафите. Сякаш доловила мислите ми вратата се отваря и влиза тя. Моята сестра. Цветно петно насред белия кошмар. Понякога си мисля, че имам телепатична връзка с нея. Знам, че всеки момент ще се пробуди болката. И когата това стане, тя винаги е наблизо. Но този път е различно. Този път не искам блаженото убождане на иглата, даряващо ми отново мигове забрава. Мислите ми избледняват и остава само молбата: "Недей!". Не искам отново да изчезвам. Времето ми изтича и искам последните ми мигове да бъдат ясни; с болката съм свикнал, добри познайниници сме. Макар да е нетърпима понякога, но мислите си ми трябват. Тя се приближава като ангел. Трудно ми е да преценя дали наистина е толкова неземно хубава, или изтерзаното ми съзнание я превръща в блян, копнеж, мечта... Имал съм много жени. Имал съм всичко. Защо тогава, когато погледна в очите й ми се струва, че съм нямал нищо? Че съм празна черупка, разядена от зловеща болест? Заради тръбичките не мога да кажа нищо, затова се опитвам да уловя погледа й и да й внуша някак си този път да не ми дава облекчението, за което иначе копнея. Успявам да надзърна в очите й и отново ме обзема усещането за празнота и слабост. Напрягам се целият и тя сякаш разбира. Оставя малкото шишенце неотворено на шкафчето и сяда до мен. За толкова време дума не сме си казали. Не съм и искал, но сега в мен напират думи. Искам да говоря, да питам, да се изповядам. Но не мога. Усещам подлите пипалца на болката. Сигурно е наказание. Бил съм лош. Много лош. Но винаги съм бил силен. Затова съм наказан с безсилие. Дали ако моят ангел-хранител, кацнал на ръба на болничното ми легло, ме познаваше преди година примерно, би седнал така до мен? Едва ли. Не биха я допуснали дори да премине в близост. А и да успееше някак си да мине през охраната, да се доближи до мен, аз бих я унищожил. Би била унизена, продадена, купена, захвърлена. Цялото й същество излъчва слабост и доброта. Такива неща покрай мене не виреят. Добротата е лукс. Гордостта на слабите. Красотата се купува. И се продава. А сега съм в ръцете й. Дали знае, кой съм всъщност? Не ми се вярва. Ръката й докосва челото ми. Затварям очи и веднага пак ги отварям. Очите й са съвсем близко. Всичко в мен затихва, бунтът срещу съдбата, страхът от края. Остава само болката. Лицето й ми се струва нереално. Тя е всичко, което аз не съм. Копнея да надзърна по-навътре, да видя душата й, да се потопя в мислите й, да се слея с това, което е. Погледите ни са свързани, сякаш преливат. Неистовото желание да имам приема нови форми. Тялото ми не съществува. Болката вече я няма. Лицето й избледнява и изчезва. Остават само очите й. По отвореният от погледите ни канал преминава мълния. Отново. Искри и отблясъци. Част от нея сякаш преминава в мен. Не. Не е част. Сливане е. Пълно. Чак сега разбирам какво ми е липсвало винаги. Откъде се е взимала празнотата в моя живот. Природата не търпи празно, както се казва в известното клише. Затова я поглъщам цялата. Превръщам се в съвършенство. Сега най-сетне съм цял. Моята грубост, нейната нежност; моята сила и нейната слабост; моята твърдост - нейната мекота. Зло. Добро. Хармония. И свобода. Нищо вече не ме свързва с нищо. Ние сме едно. Завършено цяло, достойно да се срещне с Бог. Вече знам, че го има.
---------------------------------------
- И откъде ми дойде това до главата? - докторът заравя ръце в побелялата си коса и забива лакти върху пръснатите по бюрото листи - Нелепо е просто. И каква е диагнозата все пак?
- Никаква. Казах ти. Просто е мъртва. Намериха я до леглото на пациента от 307-ма.
- Как е възможно в една добре ръководена по мое мнение болница да работи медицинска сестра, за която нямам нито документи, нито дори име? И от колко време? Повече от месец? И нищо, освен малко име в графика за дежурствата? Старшата сестра какво каза?
- И тя не знае нищо. Сякаш се е появила отникъде. Дежурствата й всичките са били в 307-ма. Проверихме дали не са били роднини с пациента там. Изглежда, че не са.
- И оная мутра, как му беше името, умира в същият момент?
- Е, то неговото поне си е ясно. Ракът го беше разял целия. Пак доста изкара. Но за момичето... не знам. Просто не знам.
----------------------------------------
Аз зная, но няма как да им го кажа. Нямам устни, но се усмихвам.