автор: Marta

Има и такъв един господин.
Важен. Надменен.
С изчеткан тъмен костюм, лъснат чепик -
(оглежда в него самодоволния си лик)
и
колосано колосално бомбе.
Изтумбен леко като комин -
като едно кюмбе.
Обикновено се казва - сякаш глътнал бастун,
но неговият е отвън, окачен на ръката.
Господинът ръчка с него цветята по градинките,
или го размахва срещу децата и стринките,
които му се случат на пътя.
Изобщо - държи се сякаш, целият свят му се пречка в краката,
и той е негов отегчен притежател.
(И няма кой да рече - ама недей така, недей,
господин Самонадей).
Погледът му е изцъклен, плъзгащ се, стъклен.
На лицето си има изряден мустак, който прошава, когато господинът
е недоволен.
Никой няма право на своеволия,
щом Самонадей по улицата минава с осанка на надут пуяк.
(И тогава трябва да се стъпва на пръсти.
Да не е цветно. Да няма смях.)
Господинът навсякъде си е у тях.
Седне ли някъде по прищявка, съвсем случайно,
търси да се заяде, за нещо дребно, нещо незнайно,
дори обича да вдига за няма нищо скандал
и да си тръгне - демонстративно обиден,
с израз високомерен, като на крал.
Никой не му е свиден.
Студен като гущер, егоист,
(дори, подозирам, не е танцувал туист,
затова и походката му е доста скована -
като от летви за дъсчена, лятна естрада),
господинът вдървено пристъпва сякаш да не пострада,
но веднъж по не знам откъде появило се невнимание
настъпи едно прясно...отношение
на куче към човешките улици и мнения
и точно в този момент
отгоре му се изцъка едно самозабравило се птиче,
и срещу него
дори да вдигне бастун
то е високо в небето, което все още е ничие
тоест - на всички - облаци, хвърчила, светила и птички,
и в същия този миг
една боклукчийска кола, минаваща наблизо,
нагази в единствената околовръст локва кал
и го изпръска, в пълен ръст, до ушите без жал
и тогава...
О тогава леко се смъкна, така изведнъж му се мръкна
всичкото самонадеяно, всичкото лъскаво лустро
отиде по дяволите, може би временно,
но птичките, цветята и децата, в хор му се присмяха,
защото носът му бе натрит,
на надутия пуяк опадаха перата,
смъкна се превзетата му позлата
и господинът, с понаведена глава, и с кал покрит,
за първи път не размаха важно своя бастун -
а се прибра тихомълком, по сенките, без да вдига никакъв шум.