автор: mirela

от Мирела
Габриела
На Иво

***
Събуждам се с радостно чувство, обгърната от блажено спокойствие. Осъзнавам, че трябва да ставам и да се приготвям за работа, където куп неща очакват да бъдат свършени, но въпреки това вътрешният ми мир е неповлиян от мислите за напрегнатия ден, който ме очаква. Наслаждавам се на топлината и уюта на мекото легло, а слънчицето, което се провира през пердедата, предизвиква лека усмивка на лицето ми.
Точно в този миг мисълта за него ме връхлита, спазъм преминава през стомаха ми и възбуждаща топлина облива все още отпуснатото ми тяло. Той беше тук, в същото това легло само до преди 72 часа! Като се замисля сякаш долавям миризмата на тялото му и аромата на нашето любене, въпреки че чаршафите отдавна са сменени, а апартаментът почистен старателно. Странно как човек може да помни миризми почти толкова ярко, колкото и истински събития. Дори физически усещам докосванията му, целувките му, допира на кожата му. Вече неговото присъствие е завладяло цялата ми същност и всичко друго чезне като маловажно и безинтересно. Ставам, протягам се, слагам кафе и вода в кафеварката и я оставям на котлона, докато приключа сутрешния си тоалет в банята. Той ме следва навсякъде. Стои до мен в банята и нежно гали врата ми. Притиска тялото си до моето, докато изсушавам лицето си с кърпата. Усмихва ми се в огледалото, докато си реша косата и я привързвам на опашка (както той ме харесва). Гали ръката ми, докато отпивам от кафето си. Трябва да побързам, тъй като в противен случай ще закъснея за работа. Подгонена от тази мисъл, набързо оправям леглото и обличам някакви дрехи. Преди да изляза се поглеждам в огледалото и не мога да прикрия радостната усмивка и дяволития блясък в очите си. Той е до мен и се усмихва одобрително.
Денят напредва. Попадам във водовъртеж от задължения, поръчки, пратки, срокове, кратки разговори с колеги. Усещането ми за него е по-далечно. Единствено когато обядвам имам малко време, за да си припомня отново какво точно се случи. Той беше с мен и изкарахме една безметежна седмица заедно. Или поне за мен онази седмицата беше такава. Предполагам, че той се чувстваше по подобен начин. Мисля, че го прочетох в очите му. Любихме се дълго, страстно и без задръжки. Сексът между нас винаги е бил с високо качество, но този път беше несравним. Говорихме си за всевъзможни неща, опознавайки дълбините на душите си. Разхождахме се мълчаливо, хванати за ръце. Какво още? Може ли въобще да има "още"? Да, всъщност да. Не обсъждахме бъдещето. Имаше само тук и сега. И беше едно невероятно настояще, но... всъщност аз искам да има и бъдеще за нас. Но дали и той иска? Може би все още не е наясно? Може би всъщност е твърде рано да знае какво иска?

Остатъкът от работния ден преминава бурно и неусетно. Вечерта отново съм сама в къщи, където всичко ми напомня за него. Той седеше на този стол, когато аз лежах на дивана. Точно тогава забелязах онази усмивка-смес от нежност към малко дете и благодарност към грижовна майка, която ме преследва и сега и изпълва душата ми с лекота, радост и очакване за още споделени мигове. Разглеждам снимките, които правихме заедно. Слушам музиката, която слушахме заедно. Чувствам присъствието му. Заспивам с мисълта за него. Заспивам щастлива.
***
Следващият ден протича по подобен сценарий. Той ми изпраща кратки съобщения по айсикю, които ме убеждават в неговото желание да общуваме. В работата си съм тиха и концентрирана. Почти не говоря с колегите, което леко ги озадачава, но те отдават мълчанието ми на многото спешни задачи. Вечерта по телефона се обажда приятелката ми, която следи развитието на историята ни и тръпне в очакване с мен. Опитвам се отново да преразкажа онази прекрасна седмица с него, но не успявам. Не мога да си спомня какво толкова съществено правихме, за какво толкова интересно говорихме. С няколко изречения съм предала всички факти и не мога да намеря думи, с които да опиша останалото. Странно, когато сме нещастни говорим, говорим и не спираме да говорим. Оплакваме се, самосъжаляваме се, задаваме си въпроси. Когато сме щастливи обаче, всичко е различно. Искаме да споделим радостта, но няма думи, с които можем да постигнем това. Приятелката ми се радва с мен, като измежду другото пита дали имам яснота за бъдещето на тази връзка. Аз я успокоявам, че въпреки че не съм наясно в момента, всичко е толкова прекрасно, че не е възможно да не продължи.
Поредната сутрин се събуждам. Трудно е да усетя присъствието му, а навън е свъсено и мрачно. Продължителна и важна работна среща запълва голяма част от деня. Същата вечер съм уморена и леко тъжна. Той беше погълнат от задълженията си и не беше много словоохотлив. Питам се дали все още мисли за мен. Ох, днес наистина е крив ден. Разбира се, че присъствам в света му. Той дори спомена, че предишната вечер си е приготвил гъбена супа, каквато готвихме заедно. Убеждавам се, че нямам основания за притеснения, въпреки че не знам кога ще го видя отново. Единственият реален проблем в момента е, че коремът ми е подут и месечният ми цикъл закъснява. Поглеждам календарчето, където отбелязвам първия ден на всяка менструация. Днес е 28-мият ден, но този факт не ме обезпокоява особено. Често се случва цикълът ми да започне на 29-я, 30-я или 31-я ден.
Новият ден е по-спокоен. Напрежението в работата е спаднало и започвам да възвръщам обичайното си весело и бъбриво настроение. Той пише, че предишната вечер изпитал горещо желание да съм до него в леглото, за да ме прегърне докато заспива. Говоря с приятелката си по телефона и споделям с оптимизъм, че връзката ни се развива в правилна посока. Нехайно споменавам, че цикълът ми закъснява, но това не ме притеснява. Изказвам предположението, че една неочаквана бременност може да се отрази силно положително и скоро да ни обвърже за винаги. Приятелката изразява опасение, че създаването на дете е твърде важно решение, което не трябва да се взема необмислено и прибързано.
Отново е сутрин, а аз се събуждам с тревога. Знам, че днес е 30-тият ден и се напрягам да усетя познатите симптоми, съпровождащи месечните ми неразположения. След известно време на концентрация сякаш усещам слаби контракции на матката и успокоена се заемам със сутрешния си тоалет. По-късно през деня многократно се заблуждавам, че нещо изтича от мен, но всеки път се оказва лъжлива тревога. Той споделя случките от ежедневието си и мислите, които занимават съзнанието му. Аз дори не искам да споменавам за закъсняващия ми цикъл, тъй като съм убедена, че не съм бременна.
Други два дни изминават в напрегнато очакване и илюзорни коремни болки и спазми. Приятелката ми звъни да провери какво се случва с мен и въпреки вглъбението в собствените ми мисли, успявам да регистрирам нарастващата й тревога.
***
Когато на 33-тия ден все още няма знак, че не нося детето му, се изправям пред огледалото и признавам на себе си, че има много голяма вероятност да съм бременна. Мислено изброявам фактите. Правихме секс точно през седмицата, когато съм била в овулация. Той не използва презерватив, въпреки че и не еякулира в мен. Аз никога не съм взимала противозачатъчни таблетки. Спомням си не повече от два или три пъти, когато цикълът ми е отбелязвал подобно закъснение. Лентата на събитията се превърта назад и виждам ясно първия път, когато се усъмних, че съм бременна. Приятелят ми по онова време току-що се беше разделил с друго момиче. Разбирахме се прекрасно, но бяхме любовници от скоро. Градяхме сложни взаимоотношения и се обичахме дълбоко, но връзката ни не беше в стадий да се справи с неочаквано бебе. Тогава, след кратко обмисляне прецених, че ако опасенията ми се потвърдят, не мога да си позволя да задържа детето. Бяхме много млади и твърде нестабилни финансово, работехме много за малко пари, родителите ни нямаха материалната възможност да помогнат и усещах, че приятелят ми все още не беше наясно какво точно иска и дали го иска с мен. Аз винаги съм била категорично против унищожаването на живот под всякаква форма, затова сърцето ми плачеше и молеше да не се налага да погубя нероден живот. Съобщих на приятеля си, че цикълът ми закъснява и ще направя аборт в случай, че съм бременна. Помолих го за подкрепа и той обеща, че ще бъде до мен при всякакви обстоятелства, но в погледа му четях благодарност, че не изисквам от него да стане баща. Дори сега се питам дали тогава наистина щях да унощожа детето си. Залъгвам се, че щях да размисля и нямаше да се превърна в убийца на плода на една красива любов.
Сега осъзнавам, че трябва да бързам за работа. Ставам, обличам се, оправям леглото, заключвам вратата и тичам към спирката на автобуса. Пътувайки към работа слушам бученето на автобусния мотор и гледам разсеяно през прозореца. Изведнъж разбирам, че няма да направя аборт, ще родя детето и ще го отгледам с цялата си любов и себеотрицание. Слизам от автобуса и колелото на неотложните задачи в работа се завърта, но денят върви спокойно. Съсредоточена и концентрирана съм, а дълбоко в себе си усещам ново чувство, което ме завладява и окриля. Мисълта, че моето малко синеоко, русокосо момченце расте в корема ми, оцветява скучноватите, повтарящи се дейности от ежедневието. Знам, че имам малко спестени пари, настоящата ми работа е добре платена и ще мога да я работя поне още седем месеца. След това мога да си позволя да спра да работя за около година, ако живея при родителите си, които предполагам, че ще помагат с радост в отглеждането на внучето си. По-късно ще се върна на работа и лесно ще издържам и двама ни. Странно, съзнанието ми ме подготвя само за най-лошия вариант, според който аз съм бременна, а той не иска детето. Сякаш подсъзнателно не искам да губя време, обмисляйки как ще се подредят събитията, ако той пожелае раждането на нашето дете. Очевидно, най-важното сега е да знам какво ще правя, ако се наложи да поема всички отговорности сама.
През деня той пише за дребни детайли от света, в който живее, но аз не мога да участвам пълноценно в разговора. По странно съвпадение на обстоятелствата той ме пита как се чувствам емоционално и физически напоследък, и дали цикълът ми е дошъл. Аз нехайно обяснявам, че цикълът ми закъснява, но това със сигурност е физиологично недоразумение и не съм бременна. Той реагира спокойно, като моли да го информирам, когато нещо се промени.
***
Следващите дни преминават в трескаво обмисляне на всички възможни варианти. Ако съм бременна и той не е готов да стане баща, ще се мобилизирам и ще направя нужното детето да се роди и да живее щастливо. Боли ме от мисълта, че малкото ми момченце ще трябва да отрасне без биологичния си баща, преодолявайки факта, че се е появил на този свят нежелан от единия си родител. Питам се какви психологични травми ще му причини това и как ще се отрази на развитието му като личност. Уверявам се, че ще намеря начин да реша един по един всички проблеми, които ще възникнат в бъдеще. Разчитам на подкрепата на родителите си, но знам, че ще се справя и без тях, компенсирайки с още повече усилия и труд. Възможно е той да ме напусне и да се откаже от детето ни сега, но животът е твърде дълъг и по-късно той може да размисли и да се върне при нас. Усещам, че вече нямам право да мисля само за своите чувства и затова съм готова да го приема след години в името на детето си. Трябва да съм готова да приема дори негово решение да бъде баща на сина ни, но не и мой партньор. Готова съм да понеса всичко, което се наложи. Аз вече не съм важна, нито пък той. Нашите желания, надежди, борби и проблеми вече нямат значение. Цялата сложност при създаването и изграждането на връзка между мъж и жена избледнява до пълно изчезване през необходимостта от грижата за някой мъничък, беззащитен, нуждаещ се и учещ се.

През почивните дни се отдавам изцяло на мислите си. Обсъждам ситуацията с приятелката си. Усещам нарастващата й паника, която е в пълен контраст с владеещото ме спокойствие, сигурност и сила. Аз знам, че мога да се справя дори сама и съм щастлива, че най-сетне всичките ми усилия и труд ще бъдат канализирани в нещо толкова смислено като отглеждането на дете. Разказвам й онзи момент от живота си, когато бях решена да направя аборт. Спомням си по-късна подобна случка. Току-що бях започнала връзка с мъж, който беше в процес на раздяла със съпругата си и боготвореше 5-годишния им син. Цикълът ми закъсня с около седмица, което ме накара да обмисля какво ще правя, ако съм бременна. Решението ми, че ще родя детето беше твърдо, но бях обезпокоена, че няма да успея да се справя сама, а бащата беше твърде объркан от разпадналия се брак, започнал с фойерверките на голямата любов. Този мъж се нуждаеше от време да повярва, че любовта е възможна, дори когато не си успял първия път. Обичах го и разбирах болките и страховете му. Знаех, че ще бъде добър баща и на нашето дете, но също така знаех, че беше твърде рано за него. Оказа се, че не бях бременна, а по-късно се разделихме, защото той трябваше да извърви целия път от пълния провал до новата надежда, без някой да може да му помогне в това.
Приятелката ми разказва подобни нейни истории. Хаотично се сещаме за случки с други млади жени. Очакването на закъсняващия месечен цикъл е нещо, което всяка жена изживява в някакъв етап от живота си. Това е своеобразен тест за готовността на жената да бъде майка и за силата на чувствата й към партньора. Това е изпитание и за мъжа, въпреки че мъжете често се провалят на този житейски изпит и нараняват любимото момиче. Едва ли има жена, която мечтае да изживее живота си с мъж, който предлага брак по необходимост или изисква унищожаването на дете, поради неподходящи обстоятелства. Но мъжът има свои чувства, желания и страхове и никой не може да го задължи да се радва на чуждо, натрапено му решение. Изведнъж нова мисъл разрязва съзнанието ми. Ако съм бременна и родя детето, аз ще променя живота му завинаги. Ще го принудя да поеме отговорност, за която не е готов или ще го оставя да живее с вкуса на предателството към любима жена и собствено дете. Питам се имам ли право да му причиня подобно нещо. Тогава изведнъж радостта от вероятната бременност изчезва. Аз искам дете, което ще обичам с цялото си същество, но не искам с това да променя съдбата на любимия мъж в нежелана от него посока. Искам детето ни само ако и той го иска. Ужасявам се от егоизма си и съм объркана.
Прекарвам още един ден, лутаща се между работните задължения, досадна къщна работа и хаотични мисли. Усмихвам се на всяко малко дете, което виждам в магазина или на улицата. Взирам се в детските очи и търся отговор на въпроса дали моето дете ще се роди. Представям си как бутам бебешка количка или как малки ръчички нескопосано ме прегръщат. Почти усещам допира на нежната детска плът и чувам плача на момченцето си. Дори знам името на детето, но вече не знам дали да моля Господ да позволи появата му точно сега.
Той пише, но невинно избягва въпроса, който вероятно го тревожи. Аз искам той да е до мен и да му кажа, че толкова много го обичам, че дори не искам да родя детето му сега, ако той не е готов за това. Искам да се притисна в него и да го уверя, че никога няма да си позволя да направя нещо против него. Дори ще си тръгна от живота му, ако той смята, че в бъдещето му няма място за мен. Минута по-късно си давам сметка, че явно хормоните ми разиграват лоша шега и повлияват емоциите ми до степен, при която ставам героична и жалка.
Същата вечер цикълът ми идва. Съобщавам му на следващия ден, като не оставям съмнение, че съм допуснала възможността да съм бременна. Иска ми се да беше истина.