автор: gumbert

Впечатления от първия пролетен ден, главната улица и среща с един стар морски вълк

Пролетта отново дойде. Щастливи сме ние, които я дочакахме след дългата, студена зима, след мъглите, бръснещия североизточен вятър и леден дъжд. Небето е синьо и мамещо. На работа сме, но въпреки това в душите ни е хубаво. Пролетта е някакво обещание, очакване на нещо хубаво, което идва заедно с мириса на цъфналите храсти и дървета. Постепенно захвърляме тежките и тъмни зимни дрехи, лицата ни се поотпускат, излъчването им става някак по-меко, и дори започваме да се усмихваме. Вярно, че животът ни продължава да бъде труден поради бедността и притесненията, свързани с нея. Но въпреки това, сега те се понасят по-леко, всички онези обиди, за които споменава Хамлет в прочутия си монолог, в който се пита дали си струва да се продължава или по-добре да се сложи край на всичко... Е, пролетта сякаш дава някакво оправдание за продължаването. Поне така си мислим, съгрени от топлите слънчеви лъчи, и малко сякаш ободрени от светлината, която навлиза плахо и в сърцата ни. Има дни като този днес, в които си мислиш, може и да е илюзия, че нещата не са толкова зле, и че има надежда, вярата ти се възвръща, започваш да мислиш и за любов. И как да не мислиш, като младите момичета разголиха стройните си бедра и все още белите, недокоснати от слънцето деколтета. Да, такива ми ти работи, вървиш си по главната, съзерцаваш тези нежни създания и си мечтаеш ли, мечтаеш. Естествено, ти само мечтаеш, задоволяваш се с това, защото те никак не се интересуват от мечтаещи безпарични интелигенти, знаеш това и философски се примиряваш, мислейки за своята свобода и неангажираност. Е, то понякога ти омръзва и тази свобода, защото както казват мъдреците, то това понятие свободата е доста относително нещо. Абе ти какво си се размечтал за младите девойки, я си гледай семейството, жената, хубавата дъщеричка, - нашепва еснафското благоразумие. Но поетът и естетът в теб се бунтуват, и очите искат да гледат, да поглъщат красотата във всичките й форми и разновидности. Защото знайно е, че тоя живот, мамка му и живот, както викаше един мой авер като удари една мастика, та този живот е единствен, и тази пролет е единствена и неповторима, и това слънце с прохладния морски вятър миришещ на водорасли и приключения, на други светове и съществувания. Срещаш стария чешит бат, Кольо, известна бургаска скица, с изпеченото му от дълги странствания по морето лице, набраздено от дълбоки бръчки, в които сякаш се крият страшни тайни, с помътнелите от годините очи, но весел поглед, нахлупил вечната си капитанска фуражка на главата и тъмните големи очила, иначе все така елегантен със светлия си костюм, и лъснати обувки. Той крачи бодро по шпарца, усмихва се на мадамите и цъка подир тях. Спира се и закачливо те пита как си, с иронична нотка в гласа, а ти му казваш, че днес си добре, и че се радваш на хубавия пролетен ден. После двамата се отбивате в кафенето, и сядате да си побъбрите, любувайки се на хубавата гледка през изчистеното стъкло. "Еех-х, Жоре, де да бях млад като тебе, аз на твоите години... започва той поредния си носталгичен разказ за своите скитания по морета и океани, за подвизите си с мулатките в Рио и негърките в Кот, дивоар, за сбиването с норвежките моряци в Ливърпул и за голямата си любов в едно малко пристанищно градче в Кипър, останало далече в миналото, стопило се в тропическата мараня на Средиземноморието. Аз слушам и от време на време възклицавам, колкото да покажа интереса си, не че не вече не зная почти наизуст тези негови истории - наполовина истина, наполовина старчески бълнувания. Но не ме интересува това, дали бат, Кольо си измисля и притуря, на мен ми харесва сипкавия му глас, който ме успокоява и унася, пренася ме в екзотични страни, до мен достига уханието на шоколадовите красавици от тропиците, може би завинаги потънали в небитието. След като сме се наситили на приказките, на гледката отвън от преминаващи нежни създания с твърд, доларов поглед, ние излизаме навън и се разделяме, като си пожелаваме да се видим скоро. Кой знае кога пак ще се срещнем със стареца. Гледам го как се отдалечава леко накуцвайки, но иначе гордо изправен и висок, всред преминаващата тълпа, понесъл своето богато минало, и толкова напомняш героите на любимия ми Жоржи Амаду.
Продължавам и аз своята разходка, все още мечтаещ за далечни пътувания и чужди страни, за вълнуващи срещи и преживявания. И се радвам на хубавото пролетно слънце и на доброто си настроение, защото зная, че няма да е задълго, че ще се прибера в двустайното си апартаментче, при книгите и телевизора, при моето семейство и ежедневните, съвсем не романтични грижи.