автор: starec

Когато бездиханна ме понесе
с ръцете си треперещи от мъка,
Светата майка тихо каза: Днес е
денят на неотворения пъкъл.

И в тялото душата ми тя върна,
и слънцето в очите ти изгряло
накара ме така да те прегърна,
че ме опари чак кръвта ти вряла.

Студено е оттатък и безмълвно
и цялото море там от сълзи е.
Да знаеш само колко то е пълно...
И всеки там е никой, тъй безимен.

Но носеше ме ти и ми шептеше:
Любима моя, горестна любима!...
А чувах аз и знаех - сън не беше,
и бях ти благодарна, че те има.

Добрата Дева! - заповед пристъпи,
но върна мен, жената, при мъжа си.
Минутите са малко и са скъпи
и дните за любов така са къси,

че даже са и думите излишни.
А всичко дребно, дето ни възсяда,
не струва и костилката на вишна.
Ела! Водата съм. И съм обяда.

Изпивай ме! Плътта ми ще те храни.
Душата ми с това ще се напълни.
Без обич сме отворените рани,
в които падат само сухи мълнии.