автор: starec

Сега сме две изригнали стихии...
И мозъкът направо е излишен.
Нощта като прецакана спатия
се жалва във ухото на всевишния.

Бе свикнала плътта ти тя да гали.
А мракът сред чаршафите приплъзнат
се мъчеше съня ти да подпали -
мечтите ти поне да не измръзнат.

Но можеше ли сянка да те сгрее,
когато си разпукан цвят на вишна?
И през стени сърцето чух как пее,
отвърнах му и пожелах го скришно.

Как пролетният въздух ме понесе
и как го благославях безсловесен!...
Бял ангел спусна тихите завеси.
Останалото се превърна в песен.