автор: I_naistina

Натежала е, цяла и миг преди взрив
нощ под луна окачена над пътя -
базалтов, ухаещ на вулканова смърт -
по него вървя без стъпки
и дълго,
и глухо
поглъщат ме всякакви празни очи,
в препълнен от себе си дом се завръщам,
тих е понякога
като забравена къща
с астигматични прозорци
допускащи призраци вътре

... стените са хлъзгави и протекли от сенки
на куфари, свещник, часовник и... аз,
не сипят беладоните отровата перлена,
но до фобия е порастнал страхът
от дълбоко-зелени звезди и безвремия.

Не виждам в зениците дали съм опазила
белите сънища на душата- беглец,
след ветровете безследни все съм я пращала
после до смачкване топлих
и ръце,
и сърце,
накрая разбрах, че огън ми липсва,
и че замръзва до синьо
по влажните пръсти
не акустичната
безприсъственост в стаите,
а това, че не съм те прегръщала

още...

избирам да не говоря,
докато над мен дъхтят съблезъби нощите.