Очите ми димят на хоризонта,
със парата на остаряващ влак,
усмивката ми гледа от балкона,
на вчерашния обещаващ мрак.
В лавина от мълчание потъвам
и бродя уморено под снега,
напразно търся отговора мъдър,
със който празнотата да стопя.
Навярно мъдростта е пролет бяла,
която закъснява в моя свят,
ще дойде, ако себе си забравя
и заживея като липов цвят.