автор: Marta

Живее в къщата от розов камък
на завоя, край синьото езерце с лебеди.
Домът й е нейния крепостен замък,
предпочита в него да си стои.
Доставят й млякото
и хляба понякога на крака.
Меланхолия се разхожда бавно из стаите
в халат на уморени цветя.
Полива сутрин бегониите на балкона.
Почти не говори по телефона.
Пуши ароматични цигари и тръска
розова пепел навсякъде.
Представя си, че е някъде
далеч с измислен любим,
замечтана сред вонливия дим.
Чете любовни романи в кревата до пладне.
Книгите пуска където й падне.
Понякога има ужасна мигрена.
И спуска жалузите на обеда уморено.
Студено й е, после пък топло.
(Някога имаше ленива ангорска котка.)
Дъждовните следобеди са и по вкуса.
(Никога не е била с руса коса.)
Вечер пие прасковен ликьор.
(Не стана от нея любител-шофьор.)
Пише дълги писма, мачка ги в топки
и ги хвърля по пода.
Пуска си грамофона, слуша в захлас "Непогода".
Плаче. Отчаяно. Продължително.
Гледа се в огледалото осъдително.
В по-добри дни облича рокля,
жилетка намята и излиза на разходка до езерото в тишината.
Храни дълго със сухи кифли лебедите
и на тревата посяда за малко.
Усмихва се тъжно на нещо си свое.
И се прибира в къщата на завоя.
Животът й е един дълъг ден.
В седмица непорастнал.
Меланхоличен съвсем.