автор: duende

Излизам навън. С усилие отварям тежката врата и се измъквам. Слънцето забива в очите ми хиляди огнени копия, пречупени от блестящия сняг наоколо.
Закривам лицето си с ръце и гледам през пръсти. Непоносимо е. Връщам се обратно в хотела, все още затулил очи. Момичето от рецепцията ме поглежда за миг, после отново свежда очи към списанието. Приближавам се до малкия магазин за ски принадлежности в далечния край на фоайето. Очите още ме болят.


- Какво ще желаете? - малка сладурана. Когато се усмихне, неотразими трапчинки се появяват на бузите й.
- Слънчеви очила. Водя война срещу слънцето. Без тях съм загубен. - дрънкам глупости. Мъча се да бъда духовит. Придавам си трагикомичен вид на на новак, стъпващ за първи път в планината. Сигурно съм жалък, защото тя се засмива с учтив, звънък смях. Обръща се и ми подава един чифт.
- Пробвайте тези.
- Благодаря, чудесни са - грабвам ги и и тръгвам бързо към изхода. Не ми се говорят сладки приказки със сладки момиченца точно сега. От опит зная, че всяка свалка неизменно се превръща в груба шега за моя сметка. Просто никога не успях да се науча да докарвам нещата докрай. Увисвам някъде по средата и онемявам, докато момичето започне да се чуди как по-бързо да избяга от неловката ситуация и от неловкия мен.

Излизам... Безумно красиво е. Надвисналите върхове наоколо сякаш крещят превъзходството си над мен. Снегът има силата да заличава спомени. Ако го помолиш. Моля го.

В далечината стърчат четири огромни върха-близнаци, покрити с искрящ, заличаващ спомени сняг. Кято бяла ръкавица. Приличат на четири пръста, сякаш всичко наоколо - хотелът, аз и другите туристи, се намираме в гигантска шепа, която всеки момент заплашва да се свие и да ни смаже. Наистина не ми пука. Опитвам се да се залъжа, да се трогна от магическата гледка наоколо, да си кажа, че животът е хубав и пълноценен, а светът - красив и вълшебен. Щом на света има толкова божествени места, които предлагат такива гледки и емоции, то наистина съществуват феи и ангели-хранители, някой бди над нас и не сме съвсем сами, когато мракът е плътен и хапе, а вятърът вие в нощта. Само че не мога. Душата ми е празна като счупена бутилка. И боли.
Тръгвам да се разхождам, защото стоящото наблизо семейство убедени скиори започва да ме гледа странно, сякаш неподвижен човек с глуповат поглед, застанал по средата на най-близката до хотела писта е неописуема атракция. Изкачвам се по края на пистата и оставям парчета от самотата си по нея, като сигнални знаци. Край мен профучават убедени скиори. По бузата ми се търкулва сълза. Стича се бавно и болезнено, сякаш е от огън. Така се стича и разпадащата се връзка. Така се стича и любовта - като сълза. И никой не знае къде отива. Нито защо. Помня, че в началото бяхме щастливи и свободни с нея, помня, че бурята за нас беше шега, а студът - далече. Шегата бе щастлива тогава, защото се обичахме. Сега е горчива и неуместна. Сякаш в момента, в който надянахме халки на пръстите на шегата, когато я забулихме, подарихме й букети, обсипаме я със съпружески клетви и задължения, тя се промени рязко и внезапно. Винаги има един губещ. Аз с готовност приех тази роля. И ето че сега, сред надвисналата и тежка красота на този необикновен къс земя, високо горе в планината, където звездите са близо, а корените - далече, може би и двамата, по взаимно съгласие, ще сложим
.
Точка. Снегът скърца под краката ми сякаш ножици хапят груб плат.
Призраците на Всички Отминали Коледи са ми се явили, за да изпеят песен за пропуснати шансове, за изгубена любов и за простата, ледена като сняг истина, че няма феи и ангели-хранители, че сме съвсем сами на този свят, когато мракът е плътен и хапе, а вятърът вие в нощта.
Вече ридая. Маската, която надявам пред гостите на хотела и любопитните погледи на персонала, вече не ми трябва. Съвсем сам сред снежната пустош, едва ли ще излъжа някого с нея. Падам на колене. Усещам далечни погледи, вперени в мен, но нямам сили да вдигна очи. Страх ме е, че слънцето ще ги изгори въпреки очилата.

Наближавам малката конюшна, кацнала върху един от хълмовете-джуджета по платото. Конете се разхождат около грубата дървена постройка, неспособна да окове душата им. Някои хрупат сняг, други душат наоколо, трети потропват в тръс между яслите и кучешката колибка, където спи добрата стара Сара. Отивам да я погаля. Кучето размахва сънено опашка и близва ръката ми, точно както подобава на една добра и стара Сара. Приближавам се предпазливо до конете. Абас вдига огоромната си глава и ме поглежда, сякаш въпросително, за миг, после загубва интерес към мен и моята мъка. Той е най-големият и най-старият от тях. Вече е на осемнадесет години - приближава се бавно и сигурно към края на житейския си път. Останалите коне са му дъщери и съпруги, Абас е султан в своя харем и аз някак му се възхищавам. Не помня как се казват останалите, въпреки че вчера два часа говорих с коняра, докато конете тичаха в галоп през слегналия (както го наричат убедените скиори) сняг, който се въртеше около тях като пара и сякаш ги обгръщаше в ореол.
Помня само Карин. Ето я - показва се иззад къщичката и идва право при мен. Подушва ръката ми, изпръхтява весело и тръсва глава. Прелестна е с тази черна дълга грива, с мускулестите си крака и хълбоци, с този толкова свободен поглед. Тя е Дива. Радвам й се и изведнъж ми се приисква да скоча върху нея и да запрашим нанякъде. Без значение къде - Карин сигурно знае тайни пътеки в снега, които изчезват в нищото и водят наникъде. Към изкуплението - ха,ха. Конярът не се вижда никакъв, кой ще забележи малката ни пакост? Бог? Да гледа и да се учи. Вижте Великият и Страшен Рицар, който яхва верния си кон и препуска към изкуплението, а всъщност бяга от този ден, от тази жена, от този хотел и това слънце.
- Карин! Ела тук, момичето ми! Ела при мен. - тя се поколебава за миг, после послушно пристъпва. Хващам се с две ръце за гривата й, събирам сили и се мятам на гърба на малката Карин. Замалко не падам от другата й страна. Тя потръпва, после бавно тръгва напред. Отново с мъка запазвам равновесие, после се хващам здраво и я пришпорвам. Тя хуква...

Тя хуква в галоп и светът изчезва. Превръща се в преплетени лини, които се точат в безкрая, назад. Небето се завърта и прелива от сребърната си чаша, задавя се със синевата си и изгаря в бушуващи огньове. Дърветата навеждат острите си върхове към нас, заплашват ни. Пистите, хотелът, остават назад и се утаяват, всмукани през сърцето на титанична спирала, всички прищевки се сбъдват и са цветни и пищни. Преспите избухват и се въртят около нас като пара, обгръщат ни с ореол и рисуват пред очите ми лица на стари приятели, които шепнат стари съвети, лица на бивши любовници, на преплетени, задъхани от страст тела, които се изливат едно в друго, забравили и срам и Бог, отдали се на пълната наслада, на изкуплението. Незнайни демони отварят усти, пълни с остри зъби и ядат времето със сумтения и ръмжене. Изгризват и последния миг, докато зад нас остава мрак, плътен и хапещ. Пред очите ми разцъфват цветя от лед, огромни и хищни, избуяли в най-тъмните пещери, пили години наред сълзите на планината и сега пият от кръвта ми, обагрят се в алено и срещат гибелта си в експлозии и миризма на сяра. Пред очите ми лумва огън и умира в ледената прегръдка, завещава ми последния си завет.
Снегът не заличава спомените, той ги поглъща и те спят вековен сън близо до сърцата на динозаври. Заключени завинаги в древния капан те са тайни, по-стари от света, които чакат един млад човек да скочи на гърба на млада кобила, а тя да разчупи леда с огнените си копита, да сбъдне молитвата на дълго плакали очи и на пресъхнали от мъката сърца. Изкупление. Любов. Покана за бдение над замръзнали трупове на мечти, свещи в ръката. Смелост да заплюеш съдбата в лицето, докато тя мълчаливо те води към нищото, а кръвта ти се влива във вените на свещеното оловно безразличие.

Отварям уста и викът изпълзява от нея бавно, облива лицето ми и изчезва далеч назад в същите безукорно прави линии, в които се е претопил света. Юздите му ме теглят назад, към реалността, но аз вече съм преминал отвъд и съм всесилен. Вижте Великият и Страшен Рицар, който достигна своето изкупление и коленичи пред него.
Карин препуска с все сила.
Щастието се ражда в сърцето ми, разлива се по вените като сладка отрова, изгаря кръвта ми, разтапя замръзналия ми вик. Вижте Щастливия и Страшен Рицар, който най-накрая се събуди. Съзнанието ми се разпада на хиляди кристали, които се подреждат в тайния пъзел, вплетен в мечтите на хиляди, хиляди хора, чиято най-съкровена мечта е да дишат, да дишат с пълни гърди.
В следващия миг падам. Пред очите ми остава гърбът на кобилата, който се отдалечава с бясна скорост и последното, което усещам, преди да дойде мракът, е викът ми, който ме настига:
"Карин! Сприииии!".........

Реалността се накъсва в пунктирана линия на сън и пробуждане. Имам чувството, че нещата се случват с шеметна бързина, докато аз самият не бързам заникъде. Зная, че умирам - вратът ми е счупен. Човек просто усеща кога вратът му е счупен, в крайна сметка. Постоянно се опитвам да се замисля за какво съжалявам, но отново припадам и мисълта се губи. Единственото чувство, което остава се мен, а не ме напуска предателски при поредицата болезнени съживявания, е изкуплението на Великия и Страшен Рицар, което сега си спомням някак отстрани, с прикрития ужас на едно нормално, умиращо човешко същество, което си припомня обстоятелствата покрай предстоящата си смърт. Част от мен, може би разумната, извисява глас и ме обвинява, че съм се поддал на изкушението, че съм се качил на дивата и прекалено млада кобила, че съм предприел този "самоубийствен акт". Преди да успея да отговоря, да се защитя, отново губя съзнание. Започвам да се уморявам. Нека спрат да ме съживяват и ме оставят да умра спокойно.
Болничните светлини отново изгряват като шест малки слънца над главата ми (сега пък шест). Сега всичко наоколо е някак странно, плашещо. Светлината е твърде приглушена, сякаш отново съм надянал слънчевите очила, купени за дребни пари от фоайето на хотела, хирурзите над главата ми са замръзнали със стъклени, безжизнени погледи над превръзките за уста. Времето сякаш е спряло. Един от лекарите обаче не е. Той просто не е. Очите му блестят, сребристи, без ириси, очи на демон. Плътта му е сивкава и сбръчкана, имам чувството, че е прастар. Той просто стои и ме гледа. Обзема ме неописуем ужас.
- Даваме ти втори шанс.- стърже хрипливия глас на съществото. Посочва с костеливата си ръка уреда, който показва пулса на пациента, сега разрязан само от една хоризонтална линия. - Ти умря, но ще те върнем. Нито ти е дошло времето, нито трябва така. Нямаше никаква работа върху тази кобила. Конярът сам ти каза, че е млада и дива, че никой не може да я язди. Не обичаме такива своеволия. Ти трябва да се погрижиш за прекрасната си съпруга. Така трябва да стане. Животът е като пазар за плодове, на който пазарлъкът е забранен, ще трябва да изядеш докрай прогнилите си ябълки. Не можеш да избираш. Вторият шанс е и твой последен шанс. Използвай го. - очите му прогарят дупки в сърцето ми, изгубвам се сред бял огън, вените ми сякаш се пръскат....

Стоя пред хотела с новите си очила в ръка. Чувствам се жалък. Глъчката ме връхлита с неподозирана сила. Сега някак победоносно. Поемам дълбоко дъх, дробовете ми се бунтуват, но успявам да подтисна кашлицата. Колко хора получават втори шанс? Да сглобят отново душата си от онзи таен пъзел, ако знаят как....ако знаят как...... ако знаят как... ако...
Сбогом, скъпа. Наистина не мога да се върна при теб в стаята, да те събудя с целувка, да те помоля да ми разкажеш съня си, да те попитам дали искаш кафе, да те целуна и да се любим, да пресушавам с устни сълзите ти, когато плачеш, да плача от радост, когато се смееш и си щастлива, да споделя с теб най-тежките моменти и най-чистата радост, да те изпреваря по пътя надолу, който води към мъчителния край на брака ни, да поема вината под укорителния поглед на съдии и съдебни заседатели, да си посипя главата с пепел и да разкъсам ризата си, да попитам "Ако?" и "Дали?", да боготворя самотата и да се примиря с безразличието, както слънчогледът се примирява със залеза......Не мога. По-добре, сигурно.
Втурвам се по пистата. Убедените скиори профучават край мен, без дори да ме погледнат. Не съм им интересен - просто поредният луд, който тича нагоре по пистата. Цял живот. Задъхан спирам чак пред конюшната. Абас не е там. Никой не е там. Само тя....
Забелязвам я отдалече. Стои и ме чака. Звездите са в очите й, гривата й е буен огън. Тя чака, тръпнеща, погледът й говори, прощава, създава, убива, преражда и моли. Тя е моя и аз съм неин. Ние си принадлежим, както надеждата принадлежи на утрото и страхът - на нощта. Тя знае, тя ме разбира....
- Карин! Ела, момичето ми! Ела....