автор: MeriBo

Знаех, че религията на мюсюлманите не препоръчва рисуване на портрети и скулптури на техни видни хора и светци. Попитах защо. В корана се казвало: "Ако не можеш да му дадеш душа, не му давай форма."
Приятно ми бе да бъбря с това момче и приятеля му, който често беше там. Учителствала толкова много години, бях свикнала с близостта на момичета и момчета на тази възраст. Връщайки се от училище момичетата бяха прибирани от братя и бащи, а момчетата се връщаха размахвайки чанти. Запознах се с няколко съседски юноши. Любопитствах да видя учебниците им по биология и химия и често връщайки се от пазар, седях с тях на някоя ограда или стъпала, да разгледам учебниците им на френски език. Така децата научили, че се интересувам от естествознание, решиха да спечелят нещо от мен. Започнаха да ми носят уловени животни - кукумявка, цикади, скакалци, пеперуди, малки птички. Не купих нищо и развалихме приятелството. Влизайки в магазините, от думи на възрастните разбрах, че родителите са поласкани от моето внимание към децата им. Момчетата, като всички момчета по света, са жизнени, любопитни, малко хитруващи. Интересно ми беше да ги гледам как ядат портокали на улицата. Целият портокал търкалят между дланите с притискане, стискат го в юмрука си докато омекне без да нарушат обвивката. Щом усетят, че вътре се плиска сока, отхапват от кората и го изсмукват. Тия същите 12-13 годишни юноши дълго се опитваха да достигнат фурмите на ничия палма на близка поляна, но не успяха. После донесоха брадвички и ножове. Два-три дни сякоха и рязаха. Хората минават край тях и никой не ги упреква. Чужденците наоколо се опитаха да ги спрат, но арабите казаха: "Деца са, оставете ги!" отсякоха палмата и изядоха фурмите, афиширайки геройството си със смях и викове.
Аз бях наблюдател със свито сърце - понякога се радвах на тия деца, понякога ме шокираха, но не можех да ги променя. Не и аз.
Какво да кажа за нас българите там. Контактите ни не бяха много сплотяващи. Идвахме от различни български градове, с различни стремежи и интереси, а някои мислеха само за материалния ефект от престоя си там. Събрани случайно заедно, хората трудно могат да избират приятели по достойнство. Аз с даскалския си манталитет си въобразих, че мога да сплотя много от българите. Оказа се трудна задача. Постигнах само това - жените да ходим заедно на пазар, за компания и сигурност. В резултат на това чух следният разговор между българки:
- Твоят мъж получава най-голяма заплата, ядете най-малко и ще спестите най-много от всички.
- По какво съдиш? От где знаеш, колко ядем и колко спестяваме.
- Нали виждам колко продукти купуваш.
Те, това сме си българите - надничаме в паницата на другите.


Скоро се запознах с алжирки - начална учителка и две чиновнички живущи отсреща. Когато отидох у тях първият път, най-младата ме посрещна с въпроса:
- На френски или английски искате да говорим?
Едва успях да продумам и разбраха колко знам. Бяха любезни да се стараят да ме разберат. С усмивки и шеги прекарахме няколко приятни часа заедно. Бях много притеснена от ниското ниво на познанията ми по френски език, но трябваше да общувам ако исках да го усвоя. Тогава и по-късно от много контакти се убедих, че алжирките, особено тези, които имат образование, са много умни, но нямат достойно място в обществото. Алжирците мъже са обичайно горди и с не винаги обосновано самочувствие.
Истинското ниво на културата на един народ, може да бъде оценено по положението на жената в организацията на обществото. Тези умни работещи жени, не бяха уважавани, именно защото са принудени сами да печелят за хляба си. Не са и предпочитани за съпруги. Тези, които познавах бяха сираци. Бащите им загинали в борбата за независимост на Алжир. Майките им вдовици, не е възможно да се омъжат повторно - няма такъв обичай. Сами едва успели да отгледат и изучат дъщерите си. Лишени от синове, нещо също извън от общоприетият ред, трудно се вписват в обществото.
В Алжир уважавана е жената домакиня и майка. След омъжване, отделена от родното място, тя няма право да вижда близките си 1 година. Чиновник, работещ със съпруга ми, се върнал в къщи и не намерил младата си жена там. Повикал полицай, въвел го в домът си и попитал:
- Проверете пред мен, у дома ли е жена ми?
- Няма я.
Съставил съответен документ и веднага получил развод. Младоженката била отишла да види майка си.
Ако жена измени на съпруга си, той я завежда в публичен дом, оставя я там и получава развод. Ако мъж посегне на чужда жена, събличат го гол и го водят така из селището. Не съм видяла, но алжирци ми разказаха за такива случаи.
Според съпруга главната роля на жената е да ражда - тежко й ако не успее. Раждат до 14-15 деца. Един близък град носи името Зиама Мансурия, името на жена родила 23 деца - понякога по две или три бебета наведнъж.
На гости в алжирско семейство се запознах с четиридесет и две годишна жена, леля на младата ми приятелка Зубида. Тя, лелята, бе плаха и свита - явно без самочувствие. От разговора разбрах, че тя родила само четири деца и повече не могла. От тогава съпругът й едва я понася и в къщи е обект на обиди. Учудена е, че аз съм уважавана, макар да съм родила едно дете, и то дъщеря.
На въпросът ми, защо искат много деца, ми обясниха:
- Животът ни е затворен в домът, само в семейството. С много деца той е весел, разнообразен и богат.
Описах вече как е забулена жената на улицата, но у дома тя е открита и ако има възможност е облечена по последна мода и с обувки на висок ток. Тя напуска домът си само със съпруга и най-често върви три-четири крачки след него. Традиционен повод за излизане вън от дома е празник в семейството - нечия сватба в рода.
Алжирският младеж се жени, когато успее със свои средства да си построи дом, отделен от бащиния. За да постигнат това, много млади мъже отиват за 2-3 години на работа на нефтените кладенци в пустинята. Там трябва да преживеят непосилен труд, пясъчни бури и самота, за да спечелят за къща, за златни бижута на младоженката, за плащане гощавката на сватбата и най-важното, да плати на тъста, за да получи булката. Сумата за булката се уговаря предварително, средно тя бе около 600 динара - толкова струваше и една крава. Обичайно е булката и младоженеца да не се виждат преди сватбата. Разказаха ми случай за уговорена от родителите сватба между висшисти в столицата. Когато младият мъж разбрал чие момиче са му избрали, обадил й се по телефона и се срещнали. Бил неразумен и се издал, показвайки доволство от избора. Родителите на двамата отказали сватбата.
При женитбата, младоженецът е длъжен да купи колкото може повече злато на младоженката. По традиция то е форма на осигуровка. Ако съпругът почине, жената залага златото в банка и с получените пари се грижи за семейството. Когато най-големият син порасне, става глава на семейството. Най-напред трябва да спечели за откупуване и връщане това злато на майката. Тъй като по-малките деца нямат баща, той не може да се жени, докато не ги изучи и ожени. Запознах се и се сприятелих с такова семейство - семейството на 20 годишната ми приятелка Зибида. Баща й починал и големият й брат Абденур става глава на семейството. Той вършеше работата във фирмата на баща си, грижеше се за майката и 13 деца след него. На Зубида предстоеше сватба. Искаше я адвокат от Бежайа. Абденур бе съгласен, но майка й настоя да се омъжи за първи братовчед, без специална професия. Адвокатът бил чужд човек, а братовчедът от рода и по-добре щял да се грижи за нея. В Алжир са характерни близко родствените бракове, затова често у децата им има нежелани наследствени качества. Семейството на Абденур бе заможно и притежаваше къща с 20 стаи. Всяко дете имаше своя стая. Всички дечица бяха къдрокоси с очи маслинки и леко матова кожа. Най-красива беше третата по възраст Мириам, ученичка в лицея. Случи се така, че тя получи два астматични пристъпа и я спряха от училище, без да търсят лекарска помощ. Страхуваха се да не получи пристъпи в училище или на улицата. Тогава хората биха разбрали за болестта й и няма да може да се омъжи. Освободиха я и от пазаруването, за което съжаляваше. По този повод разбрах за семейната традиция да пазарува бащата, докато отрасне дете да го прави, вместо него. Сутрин детето получава определена сума за изисквани продукти. Ако при пазаруването то се спазари добре и спести част от сумата, тя остава за него, със знанието на семейството. След време това задължение се поема от следващото, по-малко по възраст дете, докато всички отраснат и създадат свои семейства. Тогава пазарува пак съпругът или внуците. Със спестените си пари момиченцата си купуват плат и конци за бродерии и постепенно събират чеиз за сватбата си. Зубида се омъжи с чеиз подреден в огромни куфари, струпани в стаята й (куфар със спално бельо, куфар с лично бельо, куфар с тоалети и куфар с обувки). Един ден ми показа всичко и бе разтревожена, че нещата, затворени в куфарите придобиват неприятен мирис на застояло. Опитала да ръси парфюм, но се явили петна. Посъветвах я между всички неща да постави тоалетни сапуни - така правеше баба ми в нейната ракла. Зубида, щастлива да получи този полезен съвет веднага обяви, че ще се възползва от него и с никого няма да го сподели. Упрекнах я. Необходимо е да научи и сестрите си.
Интересен момент от гостуванията ми в това арабско семейство бе, когато поднесоха за закуска техен яйчен деликатес, наподобяващ огромна палачинка с дебелина 5-6 мм. и диаметър 60 см. Сервирана бе в голяма бакърена плитка тава с характерните техни украси. Около това лакомство се наредиха много деца, майката, лелята и аз в добавка. Никакви чинии и прибори. С ръце всеки откъсва и се храни, както успее. Зубида ме кани, виждайки, че съм стъписана.
- Хайде мадам, взимайте си!. Ще останете гладна.
Опитах. Хареса ми. Кафето, след това, бе също чудесно.
Не можах да присъствам на сватбата на Зубида. Присъствах на друга алжирска сватба в къщата на семейство Шетаб от Жижел. С тях се запознахме случайно и много си допаднахме - на една възраст бяхме. Те са много заможни хора - имат предприятие за производство на безалкохолни напитки. Двуетажната им къща, с 27 стаи, на брега на морето, е построена така, че образува затворен вътрешен двор с фонтанче в средата и летен открит приемен салон, обзаведен с кожена мека мебел. В единия му ъгъл има вито стълбище, което извежда на равния покрив, обграден със стена висока 1,50 м. Там протича не малка част от живота на семейството. Приятно е вечер да седнеш на прохлада, а някои семейства спят на покривите. Ако там се заседиш през деня, чуваш врявата на деца и жени от съседния вътрешен двор и с подвиквания се провежда разговор между съседките. Моята приятелка ме подсети да стъпя на една маса и така видях близкият двор пълен с деца, а по-нататък между покривите се виждаха други такива дворове, понякога с избуяло дърво в тях. В къщата на втория етаж, в най-представителната й част към морето, се намираха два приемни салона - дамски и мъжки. Когато отивах у тях сама, бях приемана от стопанката в нейния салон, а когато бях със съпруга си четиримата седяхме в мъжкия салон. Последния бе по-скъпо и помпозно обзаведен, а дамският е натруфен с дантели и пискюли в силни тонове. В него има много голяма метална каса.
- Защо касата на съпругът Ви е във Вашия салон? - питам аз.
- Тя е моя. Пълна е със златните ми бижута - отвори касата и ми показа всички.
Тази жена, за разлика от други алжирки, бе с авторитет в семейството, макар да не е родила нито едно дете на съпруга си. В корена на техните отношения имаше неясни за мен неща - трудно се надниква в арабските семейства. Подочух, че богатството е нейно. Може би. Не съм сигурна. По-важно е, че бяха добри и набожни хора. Отгледали са три осиновени сирачета. Най-голямата Зейда, деветнадесет годишна, в навечерие на сватбата си с избран от господин Шетаб съпруг, избяга с млад мъж, момче за всичко във фабриката и дома им. Родителите бяха много обидени и натъжени, че волята им бе прекършена. Обичаха я и бяха убедени, че са и избрали подходящ съпруг да добрува. Те не знаеха, че една българка поощри тая проява на неподчинение пред родителите. Не говореха повече за Зейда, не я потърсиха повече, не и дадоха чеиза, нищо освен златната гривна на ръката и. Следващото дете по възраст, момче на 18 години, бе току що завършил гимназия. Бащата вече се опитваше да го въведе в семейните работи. Мечтаеха как ще го оженят да напълни домът им с внуци. Най-малката дъщеря, бе тринадесет годишно хубаво момиче, което се въртеше около майката, щастливо усмихната. Съпрузите Шетаб бяха добри родители, престараваха се в грижите около децата и неволно ги разглезваха.
Понякога ходех сама у тях. Разстоянието от Жижел до Тахер, гдето живеехме, бе малко. Пътувах рядко с автобуси, по-често вземах такси с познат на мъжът ми шофьор. Имаше един собственик на магазин за храни, а таксито му бе пред магазина. Щом го помоля да ме отведе в Жижел, той оставя в магазина дванадесет годишният си син да търгува и тръгвахме веднага.
Веднъж пътувайки с него бях умислена сетила се, че денят е 24 май - любимият празник у нас. Той бе много бъбрив и аз споделих с него тъгата си.
- Какво готвеше на този празник? У нас всеки празник се отбелязва с определено хубаво ястие.
Опитах да се му обясня, че това е празник на нашата писменост и култура. Той кима, уж е разбрал, но аз не съм убедена, че е така.
Да, обичаите и морала на даден народ са се определяли и еволюирали в зависимост от геополитическото положение на страната и особено много от религията, както е случаят с мюсюлманите. Тяхната религия, подобно на нашата възпитава мир и обич; да не се краде, да не се лъже, да не се убива, но членовете на дадено общество са различни и пречупват религиозните изисквания различно или въобще не се съобразяват с тях в екстремни ситуации и усещания на гняв, страсти и ревност. Така независимо от религията, по цял свят има добри и лоши хора. Живях две години и половина сред мюсюлмани и не усетих никакви лоши чувства или намерения към християните. Познавахме възрастни хора, които обичаха да беседват на тема религия и личаха знания за християнството, уважение и философки поглед.


Народните обичаи са свързани с религията. Сватбата е семеен празник за свързване двама млади в семейство и сродяване на два рода. Именно на този празник ярко личат традициите и манталитета на хората, оформен още преди столетия. В Алжир сватбата протича три-четири дни. Жената празнува своята сватба сама с жените от рода. Брачния документ се подписва от бащата вместо от момичето. Младоженците се събират последният ден, вечерта и тогава се виждат за пръв път, освен ако се помнят, като деца в училище.
Поканиха ме в дома на Шетаб, гдето се празнуваше първата вечер от сватбата на тяхна племенница.
Пристигнахме в посочения час (21 часа) изненадани от многото паркирани коли по цялата улица пред къщата. Вратите на колите отворени, чува се радио, шумен говор и смях на мъже. Те са довели съпруги, майки и сестри на сватбата; нямат право да влязат, стоят вън, чакат и взаимно се забавляват.
От къщата гърми музика.
Не влязох веднага - гледахме от колата и коментирахме озадачени със съпруга ми. От всяка новодошла кола слизат забулени жени с малки куфарчета и бързо влизат в къщата. Последвах ги. На вратата две посрещачки насочват гостите към стаи в партера. Аз съм виждала тези стаи, но не знаех предназначението им. Особеното е, че там има много удобства за оправяне и смяна на тоалета - закачалки, тоалетни шкафчета с големи огледала, напомнящи гримьорни на актьори, дивани, табуретки и отсреща няколко тоалетни с разкошни удобства. Аз не носех нищо освен дамската си чанта - предстоеше ми да разбера, че куфарчетата съдържаха още по няколко тоалета и съответните на тях бижута. Всяка грижливо прибира и заключва куфарчето си.
Събирахме се във вътрешния двор, гдето са поставени големи свързани маси. Те са покрити със съвсем нови ленени покривки и отрупани с ястия и плодове. Поставиха ме да седна на лично място, за да виждам всичко (предполагам и мен да видят всички). Жените бяха с вносни от Европа тоалети и много, много бижута. Съседката ми в ляво бе със шест масивни златни гривни, само на едната ръка, двете от тях над лакътя, пет златни вериги около врата, с медальони достигащи средата на корема и обеци с диаманти, събиращи всичката светлина на вечерта.
Главното ястие бе традиционното празнично ястие за страната - кус-кус с месо. То се приготвя в две тенджери поставени една над друга като горната е с надупчено дъно. В долната се вари смес от овнешко и кокоше меса, зеленчуци за супа и подправки. Ястието ври много бавно 5-6 часа, отделената пара прониква през дупките във втората тенджера пълна със кус-кус от едро смляна обелена пшеница. Сервира се в не много дълбоки чинии с диаметъра на нашите тортени чинии. Там се изсипва снежно белият набъбнал кус-кус и отгоре се подреждат отцедените парчета месо. На всяка гостенка е сервиран само един прибор - супена лъжица. С нея си гребва кус-кус и с ръка взема парче месо - съседките вземат от същата чиния. Костите и всички отпадъци остават на покривката - включително семки от диня, грозде и други. Имаше и много сладкиши.
Тези жени с елегантни тоалети, приказни бижута, грабват грозд поставят го на покривката пред себе си, прибавят парчета диня и се хранят с апетита на гладния. Когато се понахраниха и масата заприлича на ровена от птици, дамите тръгнаха по стълбището за покрива. Там намерихме огромна маса отрупана със сладкиши и пъстро опаковани пакетчета. Зад масата, на подиум има висок стол като престол, а пред нея 40-50 стола подредени като в театър. Две млади, близки на рода жени, сноват между насядалите гостенки с подноси и черпят със сладкиши. Затихналата музика рязко се засили и всички се обърнаха към стълбището. За пръв път се появи младоженката - младо момиче в розов кукленски тоалет с букет от изкуствени цветя в ръка. Поясниха, че това бил годежния тоалет. Фотографираха я пред масата, после на престола. После се оттегли и не след много време музиката пак се усили, тя отново се яви в нов тоалет. Пак снимане, оглеждане, опипване на дрехите. Така до края на вечерта тя смени четиринадесет тоалета. Едновременно с нея по няколко гостенки също се оттегляха и сменяха тоалетите и бижутата си. Моята приятелка не бе надмината от никой по скъпи тоалети и бижута, сменени няколко пъти. Веднъж с дъщеричката си се яви в национални костюми и с много злато - коланите им бяха от златни наполеони, залегнати един друг и висящи части от 30 см.
Имаше момент в който музиката спря, настана суетня, че музикалната уредба не работи и трябва някой да я поправи. Нарушавайки традицията, да не влизат там мъже, дойде младият Шетаб и приятелят му. Оправиха уредбата бързо, но по поведението им аз се усъмних, както и много шушукащи край мен, че изкуствено бе създаден повод момчето да види госпожиците, уж случайно.
Наред с всички неща, които ставаха там, силно ме впечатли умението на младите момичета, които танцуваха техни си характерни танци, с невероятна гъвкавост и страст. Някоя солидна дама в същото време стане на мястото си, завърти се разкършена, нададе радостен поздравителен вик и си седне. Аз не бих могла да повторя този вик. Той се произвежда в отворена уста, като езика енергично се движи като езика на камбана. Момиченцата го учат съвсем от малки.
На тази сватба имах интересна среща. Едната от жените черпещи с подносите на покрива, минавайки край мен ми пошушна, че е от Югославия. В края на тържеството поговорихме.
Преди години в Белград, тя се омъжила за алжирец, учещ там авиопилотаж. Той бил от рода на мадам Шетаб. Дошли в Алжир, тя ражда син, но скоро мъжът и загива при полет. Поискала да се прибере в родината си и получила разрешение за себе си, но не и за сина си. Обяснили и, че ако има дъщеря може да я изведе от страната, но не и момчето. Можела да си замине, а синът и ще бъде отгледан от семейството на бащата. Детето и бе вече на 6 години, тя стои там и се чувства в капан.
Напускайки тържеството всяка гостенка получи пакетче с лакомства за у дома.
В същото време, в което празнуваше младоженката, младоженецът празнува в своя дом, само с мъжете от рода. Моят съпруг не беше поканен, защото не е близък със семейството му. Той чакаше на улицата в колата, заедно с арабите.


Така опознавах хората, сред които живеех и разширявах езиковите си познания. Добих кураж да говоря и с французи. Сприятелихме се с младо френско семейство, женени от 5 месеца. Съпругът Даниел, тридесет годишен учител по биология в местния лицей, Надя - двадесет и две годишна. Той дошъл преди години сам в Алжир за 3 год. на работа в бившата френска колония, което му се зачита вместо военна служба. Трите години изтекли, но той продължава да стои там, защото не успява да си намери работа във Франция. Оженили се с любов, вече далеч от родина, родители и приятели; поставени при нови отношения на съвместен живот, станаха много нервни. Липсваха им френските обществени места за забавления, особено за танци. Надя бе много млада да стои сама затворена у дома. Денем тя търсеше моята компания, а аз имах полза в усвояването на езика. Дори и вечер се събирахме четиримата - приятно ни беше заедно. Ние им се радвахме, като на наши деца. Надя бе капризна и ми се оплакваше от Даниел, даже за интимни неща и ме молеше да му говоря. Когато се скарат и Даниел идваше при мен сам, със същата молба. Така изпълнявах ролята на свекърва и тъща едновременно. След време, когато се разделихме завинаги Надя ме прегърна и разплакана каза:
- Благодаря, мадам Бонева. Ако не бяхте Вие, ние щяхме да се разделим или караме и бием.
Помня, когато веднъж ги поканих на гости по случай 30 годишнината от нашата сватба. Щом разбраха, те се спогледаха и Даниел каза:
- Надя, щом те са могли да се разбират добре тридесет години, може би и ние ще успеем.
- Зависи от търпението ви и взаимното уважение на желанията ви - им казах аз.
Много приятно ми беше с тези млади хора. С тях прекарах значително време от престоя ми в Алжир. Търпеливи бяха да ме изслушват, стараха се да ме разбират и ми помагаха в усвояването на езика. Когато питах нещо, което не разбирам, Даниел вдигаше рамене, затруднен да ми обясни.
- Не знаем български - отговаряше той или хващаше моите речници и търсеше думите там.
Любопитстваха как се живее при социализъм. Изтъквахме, че няма безработица, но заплатите за малки.
Интересни срещи имахме с родителите им, които им гостуваха от Франция. Бабата на Даниел, тогава седемдесет годишна (а аз на петдесет), с гордост разказваше за своите лозя, гроздето и виното. Родителите му, почти на нашата възраст, бяха много приятни хора - приказливи провансалци от Sorgues на 30 км. от Avignon. Бащата говореше толкова оживено, че оставяше приборите, по време на обяда у нас, отстрани се от масата за да покаже с жестове нещо забавно в подкрепа на казаното от него. Обичаше да имитира как синовете му различно палят и карат колите си и колко са немарливи, а той бил нежен с колата си, готов да я целуне.
Радвахме се взаимно на компанията си в страна, гдето няма възможности за посещение на кино, театър, ресторант и взаимното гостуване е събитие и изключение.
В апартамента под нас, живееше младо семейство с две малки деца - Стивън - англичанин и Степанка - чехкиня. Той учел в университета в Лондон френска филология и в добавка славянски език (не помня точно). Едно лято отишъл на международна младежка бригада в Чехия. Степанка учела в Прага английска филология и била преводачка на бригадата. Така двамата се запознали, влюбили, оженили и заминали за Лондон. Майката на Степанка, доцент в университета, веднага била уволнена, защото дъщеря и заминала за капиталистическа държава. В Англия семейството на Стивън не приело добре Степанка и те дошли на гурбет в Алжир. Той преподаваше френски език в местния лицей. По характер бе студен, саможив и голям скъперник. Степанка се оплакваше, но той не подлежеше на въздействие. Няколко месеца след нашето идване, те си отпътуваха за Англия, живели 4 години в Алжир.
Тъй като в страната работят много чужденци специалисти, веднага в техния апартамент бе настанено индийското семейство на д-р Радж Кумар Селвенадан, съпругата му Аарти и синовете Дипак на 7 години и Рупак на 6 години.
Признавам любопитството си, интереса и желанието да се запозная с тях. Не се надявах защото бяха млади, но все пак стана лесно, защото тя потърси контакт с мен - включи се в групата българки за пазар. По-късно ми призна очакваната закрила от мъжкото изобилие в града. Впрочем, длъжна съм да отбележа, че арабите се отнасяха много любезно и акуратно с жени като нас - арогантността е изключена. Как се държат със своите съпруги, това е семейна тайна.
Запознали се веднъж с Аарти, бързо се сприятелихме. Те идват от град Пондишери, единственият бивш френски град-колония в Южна Индия, пристанище на Бенгалския залив в Тихия океан. Разказваха много за Индия, за техния град. Там имало голям френски католически манастир, средище на християнството в района. Ражд е католик, а Аарти изповядва хиндоиската религия с много богове. Радж е лекар-педиатър в местната болница. В нея, наред с лекари французи и алжирци имаше и много индийци. Запознах се постепенно с някои от тях, особено със съпругите им.
Аарти е завършила английска филология и една година преподава в местния лицей, но в Индия се занимавала повече с рисуване, най-вече ботик. Правила е изложби под покровителството на манастира, въпреки, че не е католичка. Цялото им семейство, като южняци, са с доста тъмна кожа, особено Радж - най-черният индиец от всички в града. Разбрах, че в индийските отношения наред с кастовото разделение се влияят и от цвета на кожата. Факта, че Радж и Аарти са по-тъмни ги правеше мнителни, тъй като повечето техни сънародници там, бяха от северна Индия и с доста по-светла кожа - по-скоро бледи отколкото бяло-розови. Двамата в семейството кастово бяха различни - Аарти от по-висшата каста на брамините, Радж от по-интелектуално семейство - всички били с висше образования и десетки години кмета на Пондишери бил от тяхното семейство. Тези неща, от значение за тях в тяхната страна, нямаха никакво значение за нас с моя съпруг. Бях очарована от чудесните им характери, естествено държание и висока интелигентност - знаеха английски език, френски език и три езика от Индия. У нас често се казва "различни индийски наречия", но сега разбрах, че не са наречия, а 17 различни езика на бившите малки държави на Индийския полуостров. Децата им знаеха английски език и още два техни езика. Започнаха да учат и френски език, за да контактуват и с мен. Аз се привързах бързо към тях, тъй като идваха у дома 1-2 пъти на ден сами или с майка си. Нямаше начин да скучая или да се чувствам самотна докато съпругът ми е на работа, а моята дъщеря далече в София.
Дипак и Рупак не ходеха на училище - родителите не допускаха контакт с арабски деца. Въпреки това, сами постоянно се занимаваха с рисуване, четене, смятане. Много се изненадах, че в Индия се учи наизуст умножение не само до 100, както у нас, а и умножение на големи числа (например 130 х 140; 130 х 141; 130 х 142 ... и т.н.). Вечер бащата строго ги проверяваше и те показваха изключителна интелигентност. Наред с всичко това имаше боричкания и смях, както при всички деца по света. Веднъж Дипак, по-големият, поиска да му кажа български думи.
- Какво би желал? - попитах аз
- Например числата то 1 до 20 - поиска той.
Казах му бавно числата от 1 до 20.
- Повторете моля - поиска той.
Повторих аз, а после сам ги каза безпогрешно. Когато на другия ден го проверих, сбърка само едно число.
Получи се така, че когато се сближих с Аарти, вече бях близка с Надя. Французойката не искаше да общува с Аарти или да ме дели с нея, а аз бях щастлива в компанията на двете или с всяка по отделно. Не можех да се радвам на децата без майка им. Тя беше много интересна личност с богата душевност и много приказлива. Когато употреби непозната за мен дума и я попитам, тя много умело чрез парафразиране ми обясняваше значението на думата.
Аарти непрекъснато ми разказваше интересни неща за Индия - обичаи, култура, религия. Аз питах и тя продължаваше без умора, доволна, че има добър слушател. Разговорите пълнеха свободното ми време с вълнуващи познания, а тя питаше за непознатата й Европа. Така дните ни минаваха по-бързо и леко. Бих споделила нейните разкази, но все пак да пиша разказвайки какво са ми разказвали е извън целите на моята семейна история. Въпреки това не бих се стърпяла за най-интересното.
От всичко чуто отново се убедих, че положението на жената в обществото на един народ сочи неговата култура и именно сватбата синтезира религиозните и икономическите зависимости между хората.
Когато момичето навърши 7 години за пръв път поставят на челото му характерната за индийската жена точка с туш. Жената престава да носи знак, когато овдовее. Няма обичай за повторно омъжване. Интересен е и друг момент от живота на всяка девойка. Щом за пръв път започне месечния и цикъл, веднага се събира целият род да празнува, че е станала жена. Празникът е голям, като сватба, но без участието на "мъничката жена". Тя стои сама в женската стая, гдето традиционно се оттеглят жените от семейството по време на специалните им месечни дни. Това не е здравословно щадене на жената, а религиозното изискване - забранява и се да се докосва до храната и дрехите на другите. Не работи. Обслужва само себе си.
От стари времена в Индия съществува обичай да се сгодяват деца, дори на 6-7 годишна възраст. Тези годежи са с голяма продължителност и ако момчето почине, годеницата се счита вдовица и никога не се омъжва.
Изборът на младоженците се осъществява от двамата бащи, често с икономически съображения, но главното условие е годениците да са от една каста. Сключва се споразумение за плащане на дадена сума - бащата на момичето плаща на родителя на момчето, защото той е харчил да го отгледа, изучи и да го направи способен да създаде семейство и се грижи по-нататък за дъщеря му. Колкото повече е учило момчето и има по-големи възможности да печели, толкова повече плаща родителя на момичето. Най-много се плаща за жених лекар, адвокат или наследствен богаташ. Много трябва да се плати ако младоженката не е красива и ако е с по-тъмна кожа. Ако бащата на момичето няма средства да плаща, то остава неомъжено.
Следващата стъпка е да се направят хороскопи на бъдещите съпрузи от астролог и той да каже авторитетната си преценка, дали двамата си подхождат. Ако не си подхождат, преговорите се прекратяват.
Говорих с всяка индийка с която се запознах, как са посрещнали непознатият си съпруг, какви са били чувствата им. Отговорът им бе почти еднакъв.
- Мадам, от ранна възраст знаем, че той ще бъде неизвестен за нас. Приемаме факта като даденост, като съдба. Мечтаем за млад красив и добър съпруг и молим боговете за това.
Ако хороскопите са благоприятни, родителите правят посещение на семейството на противната страна. Например, когато родителите на момчето посещават семейството на момичето, там трябва да присъстват всички роднини до трето коляно и биват огледани за недъзи и други нежелани наследствени качества.
Следват годежът и сватбата, понякога с промеждутъци от много години.
От познатите ми индийки, Прасида, съпругата на доктора по уши-нос-гърло, бе младоженка от 2-3 месеца. Тя ми показа 50 снимки от сватбения им ритуал. Видях я окичена в злато и скъпоценни камъни, дори по носа.
Аарти ми разказваше обичаите за погребения; за различните религии в Индия; за народните лечители и силата на магиите, често разпространени там. Радж разказваше за стажа си като млад лекар в мъничките селища в тяхната джунгла, за отровните змии, за големите питони, които поглъщат жив козел.
Веднъж гледайки заедно на телевизията техен филм, се подсетих да попитам, как бедните бездомници и факирите по улиците, са закичени с големи, като гривни златни обеци.
- Мадам, за тях това не е накит, а осигуровка. Остарели, тези бездомни хора умират на улицата без близки да се погрижат за тях. За това години наред пестят за това неприкосновено злато на ухото си. След смъртта им, то бива продавано и с парите се урежда погребението им. Никога крадци не посягат на това злато.
Индия, страна на легенди и богове, стара култура и многовековен морал, на крайно бедни и несметно богати и както по целият свят с добри и лоши хора.
Нашите приятели с богати души пълни с доброта, роптаеха против детските годежи, плащанията при омъжване и редица неща несъвместими с днешните разбирания по света. Те двамата са създали семейство опълчени против кастовото деление, избора и плащанията. Бащата на Радж е починал, когато той е бил на 15 години. Глава на семейството става първородното дете - негова сестра. Оженил се по свой избор, без нейно съгласие не предоставил възможността да се обогати с парите, които би получила от бащата на Аарти. Бяха щастливо семейство и се заканваха един ден да оженят синовете си за умни момичета без да приемат пари.
Пишейки сега за тях, чувствам колко ми липсва компания, като тяхната. Живеехме в Алжир, а чрез тях опознах нещичко и за Индия.


Алжир. Африка. Там се чувствах временно, бях по-скоро наблюдател и ме впечатляваха непознати, необичайни за България неща. Да, това не бе моят свят. Бях повече в къщи с дребните домакински задължения и освен съпругът ми, никой друг не се нуждаеше от мен. Оставаше ми ролята на наблюдател - забавлявах се. Най-колоритното, което поднася Африка е пазарът.
Арабският пазар е многолюден, пъстър, разнообразен, вълнуващ. Веднъж седмично в Техар, той ставаше до нашата жилищна сграда - от източната страна изобилие от зеленчуци и плодове, а от западната - камили, крави, кози. Чува се невъобразим шум от мучене, блеене, клаксони, висок говор, подвикване цените от продавачите. Можех да огледам стоката от прозореца и да чуя коя е по-евтина - още помня цените на арабски език. Смайваше ме изобилието на мандарини и портокали, които изсипваха с камиони на големи купи. Научих и различните им сортове. От селата идваха мъже да предлагат семейно производство.
Веднъж търсейки пресни яйца, спирам пред изложени 7 броя и искам да ги купя. Селянинът ми казва, че не се продават, защото счупил от тях. Недоумявах. Прието е да се продават на дузини и сега след като е счупил 5 от тях, не може да сметне колко струват седемте. Потърсих познат арабин да му обясни, че аз правилно съм сметнала стойността на тези яйца, но оня избухна, недоволен жена да прави сметката му. Не може да се справи, пък е горд. Инак арабите не се гневят лесно. Случвало се е в града или вън от него, като се срещнат приятели с коли, спират отварят прозорците и си говорят дълго. От двете страни се получава върволица от спрели коли и чакат ония двамата да се наприказват. Ако се чуе нетърпелив клаксон, това със сигурност е чужденец.
Ето една интересна среща на пазаря съвсем в края на деня. Стоките намалели, хората се разотиват, идва нов бял Мерцедес. От него излиза млад, строен и красив арабин в джаляба от морскосиня коприна, която леко се вее от бриза около тялото му. Залязващото слънце я прави прозрачна и личи, че е само със слипове под нея. Веднага се разтичаха шушукащи хора около него, а той рязко нещо нареди. Големец е, помислих си аз. Скоро доведоха мъничко теленце и той го вкара в колата между предните и задните седалки. Запали колата и отпраши в буквалният смисъл - след него облак прах и разхвърчана пазарска мръсотия.
Аз зяпах като не видяла хора, свят и природа. Някои неща не се приемат лесно, особено неприсъщият за теб бит и климат.
Горещото лято трае много дълго. Стоя си у дома поддържам реда, чета, плета, жалузите затворени и въпреки това е непоносимо горещо. Вън достигаше 44° С на сянка, а вътре е още по-горещо в сграда изградена от панели - денем се нагрява като пещ и нощем продължава да пече. Отварям жалузи и прозорци привечер в оня тържествен момент, когато небето подготвя церемонията на залеза. От хола всеки ден се радвах на този спектакъл в багри. Слънцето виси над далечната планина, която постепенно го поглъщаше и окраската на всичко се променя многократно и омайващо. Звездите се палят, луната пристъпва, нощта влиза във владение с комарите. Спим без дрехи и завивки, сервирани за тяхно угощение. Денем те се оттеглят по стените сподирени от малки гладни гущерчета, които отначало ме плашеха, но после разбрах, че са съюзници против дребничките ми летящи врагове. И у нас в България става горещо, но понякога завали, малко или много, а там няма никакъв дъжд пет месеца - май до октомври включително. Непоносимо сух и дразнещ е въздуха, когато слънцето пребледнее сякаш уплашено, цикадите млъкнат и духне вятърът сироко. Той иде от пустинята и носи фини песъчинки, проникващи навсякъде. Не е силен, но постоянен и с характерен стържещ звук, който опъва нервите и те кара да мислиш само за това - кога ще спре.
Дъждът, тази древна природна стихия, по-стара и от времето, идва ноември с гръм и трясък и невъобразимо изобилие на вода, жадно чакана от хора и природа. Вдишваш влажният въздух дълбоко с облекчение и се отпускаш. Само след няколко дни сухите треви се заместват от зеленина, цвят и виждаш близките хълмове едни зелени, други розови или сини. Красота. След двадесетина дни тези багри угасват и само зеленината остава да тържествува до края на март.
Зима, студ и сняг няма - само дъжд по-топъл или по-студен, като у нас през октомври. Чува се жабешки хор осигуряващ пиршеството на европейските щъркели. Не вали постоянно, по-хладно е и именно този сезон е най-благоприятен за пътуване из Алжир.
Най-напред посетихме град Сетиф разположен на високо плато в Атласките планини. Там понякога вали сняг, който привлече нашите индийски приятели с децата да видят сняг. Върнаха се щастливи да ми се хвалят какво са видели и, че имат шалчета и ръкавици. Пътят на там е отклонение от крайбрежния красив път над морето, после навлиза в планински проход издълбан в скалите и обграден с парапет над пропаст, гдето едва се вижда река. Наоколо красиви скали обрасли с олеандри и дребни иглолистни дървета.
Спираме колата на дадено място и веднага много маймуни слизат от височината, нареждат се по парапета и протягат дълги ръце, научени да получават храна - примамка от страна на хората, за да се забавляват с тях. Възниква, струва ми се, взаимно забавление и радост изпъстрено с възклицания, смях, маймунски "говор" и крясък. Наистина вълнуваща среща сред природата, а не в зоологически парк.
Потегляме отново. Пътят става все по-стръмен, на юг и нагоре, докато стигнем платото и градът израсне пред нас изведнъж със специфичната си хубост.
Поразгледахме, купихме си сувенири, видяхме няколко българи на работните им места и скоро се отправихме на изток.
Целта на пътуването ни бе Джемилия - разположен сред сините планини, древен римски град в руини, съхранил своите грандиозни монументи, ознаменували славата на африканската династия на Северите: триумфалната арка на Каракала, храмът на Септимий, християнска базилика от четвърти век, амфитеатър и много разкошни вили, чийто мозайки са пренесени и експонирани в специално построен музей. Мозайките са разположени на големи стени с обяснения от коя вила са и от кое помещение.
Градът е цел като урбанистична единица, улиците застлани с плочи, встрани са отводнителните подземни канали и вместо метални решетки имат надупчени каменни плочи за оттичане на водата. Повечето стени са останали с височина 1,5-2 метра, ясно личи разпределението на помещенията и каменните ложета в тях. На улицата по стените до вратите има мраморни фигури на бокал, цвете, плато дори фалос, сочещи предназначението на заведението. Личат също и коневръзите. Най-привличат погледа големите сгради с разкошни стълбища, колонади, тържествени арки и украси - чудни творения на миналото. Силно ме впечатли и кварталът на древния пазар - голямо правоъгълно пространство обградено със скромни сгради, а пред тях каменни "сергии" от одялани цели скални блокове и някои от тях издълбани дълбоко с голяма вместимост. Струваше ми се, че ако почакам ще успея да видя дошли продавачи и купувачи. Спирам, гледам и пак тръгвам и си представям стъпките отекнали преди векове.
Накрая напускаме този безлюден, живял някога град, мълчим замислени и често обръщаме глави назад за сбогом.


В горещия август на 1978 г. Ива ни погостува един месец. Колко се радвахме да сме отново тримата заедно! Показахме и столицата с всичките и екзотични особености. От значение бе и пазаруването из магазините за модни дрехи, каквито няма в България и особено фини неща необходими за работа в професията и. Престоят и в Алжир мина в доста пътувания. Още в столицата тя се свърза със свои колеги българи и с тях посети големият град Блида. С баща си ходи в Сетиф, Джамилия и римският град. Тримата пътувахме до гр. Константин и гр. Анаба.
Константин е голям административен център, бивша столица на страната. Намира се в източната част на Алжир, близо до границата с Тунис. Разположен в планината, той напомня акропол надвиснал над дефилето Рюмел, което го опасва и му придава причудлива красота допълнена от множеството хубави каменни и висящи мостове, както и виадукти от стари времена.
Има легенда за майстора на най-красивия и най-стар мост над дефилето. Тогавашният владетел на града се възхитил от майсторството му, но го убил за да не построи никъде другаде такъв мост.
В околностите на града има исторически руини от древно римско време, но ние не успяхме да ги разгледаме.
Отправили се към Анаба се отбихме да видим минералните извори в близост до гр. Гелма. Очаквах да видя извори, а видяхме водопад от вряла вода, чийто пари се виждат отдалеч. Водата пада от 10-15 метра височина и ширина двадесет метра, като натрупва причудливи варовикови образования и долу издълбава корита в които се къпеха деца и старци. Наоколо е безлюдно и водата се оттича неоползотворена.
Град Анаба, наречен от французите Бон, е голям пристанищен град с доста европейски вид, дори има общински театър - арабска рядкост.
В града попаднахме по време на карема - мюсюлманският месечен пост. Видяхме как през нощта хората оживено празнуват. Улиците осветени силно с празнична украса и забавления, които напомнят нашите панаири. Всички, прилично облечени, излизат на улицата и се стичат към морското крайбрежие на хлад.
Там, дето ние живеехме, карема се празнува по-затворено в семейството.
През месеца на този пост мюсюлманите са подложени на религиозно изпитание с голяма трудност. Както казват те, единадесет месеца в годината живеят за себе си и за близките си, а един месец отдават на Аллах в пост и молитва. Тридесет дни те се хранят само нощем - от залез до изгрев слънце. Денем не приемат трохичка храна, нито вода, питие или цигара. Само децата и болните приемат храна веднъж на ден. Устните им се напукват, устата и езика побеляват затова говорейки разбират един за друг дали спазват поста. Жените цял ден готвят вкусни любими храни за семейството си. Прегладнели, уморени, вечер всички се хранят обилно, спят малко и пак са хранят, после отново при изгрев. Тръгват на работа преяли с надежда по-леко да издържат през деня. И над всичко това владее един силен авторитетен глас, гласът на мюезина, който 5 пъти на денонощието, кани правоверните на молитва. Застанал високо на минарето пред микрофона той зове:
Аллах е велик.
......................
......................
Елате за добро.
Молитвата е по-сладка от съня.

Отначало се стрясках от силния глас, особено през нощта, но свикнах уважавайки традициите на хората, сред които живеехме. Религиите ни са различни, но общото е да вярваме в Бога, бил той Христос или Аллах и се стремим да бъдем добри.
Живяхме сред тези хора, свикнахме, участвахме в техния живот и получихме приятелството и добрината им
Минаваше поредният ден, идваше нов, често почти същият и следваха месеците, годината. Африка въздейства на хората по особен начин - променя ги. Фотогеничната прелест и тайнствеността, която излъчва, предизвиква да я опознаеш и помниш. За нас тя е екзотика, но колкото и привлекателна да е, не можем са заместим родната страна. Носталгията ни мъчи някак неусетно, деликатно и плащаме скъпо за удоволствието да сме в Африка.
Следващото лято прекарахме ваканцията си в България един месец. Порадвахме се на общуването с дъщерята, роднините и приятелите.
Голямо удоволствие е да видиш с нови очи българската природа - планини, гори, реки. Аз обичам да съм сред природата, да гледам и виждам прекрасното, без което не си струва да живея.
Върнахме се в Алжир и продължихме приключението с още тринадесет месеца. Съпругът ми навърши възраст за пенсиониране и нямахме търпение да се приберем у дома, въпреки че по договор можехме да останем още 7 месеца. Достатъчно! Освен това не споменах до тук, че катастрофирахме с колата и вече се лишихме от нея. Удивително - колата се разсипа, а на нас нищо ни няма. Късмет и Божия закрила.
Накрая, вместо директно връщане в България, решихме са си направим един подарък - пътуване във Франция.
Доста трудности от бюрократичен характер - искаха време и тичане за визи и окончателно напускане на страната. Кънчо бе на работа, с малко възможности за излизане и аз го замествах с отиване в полицията в Жежел и френското консулство в Константин. Не ни дадоха бързо входна виза за Франция, защото сме били от социалистическа страна.
Най-после тръгнахме с кола и шофьор от службата до столицата. Багажът ни в огромни сандъци дадохме на "карго" по самолет за България, но на летището имахме бюрократични спънки, които ни притесниха много. Наложи се да останем още два дни. С алжирски динари си купихме билети за парахода до Марсилия и за влак до Париж. Останалите трябваше да похарчим. Купихме си битов килим изработен в Сахара, който изпратихме с колет за България. Интересен спомен имам при купуването на килима. Продавача бе бъбрив и се старае да ме убеди да купя килима за който попитах:
- Мадам, продавам ви килим, който не пропуска вода, дори и песъчинка няма да мине през него.
Гледах го озадачена и сигурна, че разбрах добре какво ми казва, а той се усмихна и ми показва илюстрована картичка с бедуински шатри изградени от такива килими.
- Мадам, това е бедуински хотел.
Посмях се добре и купих килима - сега е пред очите ми у дома.
Изтече времето ни в Африка и дойде денят за сбогуване. Тъжно - там остана частица от живота ни. На 8 октомври, в късния следобед се качихме на кораба "Наполеон". Не помня друг момент да сме били толкова уморени и притеснени. Настанени в каютата взехме душ и си легнахме. Заспали сме и се събудихме закъснели за вечеря и продължихме съня си без да знаем кога пристигаме в Марсилия.
Люлеят ни вълните, аз се унасям в сън и малко мисля за Франция, към която се стремим, и повече за страната от която се отделяме завинаги - сигурна съм. Като на филмова лента пробягва в мисълта ми онова, което там преживях, онова до което се докоснах и онова което исках да видя и не успях - град Гардайа. Разположен е в пустинния оазис М'заб. Много четох за него, много фотоси разгледах и ето легендата за неговото основаване:
"Разказва се, че девойката Дайя пътувала с керван през пустинята. В оазиса, гдето я довели, тя отишла много далеч да налее вода. В това време керванът отпътувал и тя не могла да го догони. Мълви се, че била изоставена нарочно, защото била много млада, почти дете. Останала сама, тя намерила подслон в една пещера, която служила за складиране на зърнени храни и сухи фурми на племето.
На Дайя не липсвало вода и храна, но била много самотна. Вечер за да изплаши дивите зверове и да се постопли в студените нощи, тя палела голям огън. Номадите, които често посещавали тази пещера, спрели да я приближат уплашени от необяснимата светлина.
На малко разстояние от там, на хълма, пътуващият шейх Сиди Бу Гдемма спрял своите камили и забил своята шатра. Докато неговият черен роб му поднасял чай, той забелязал проблясъка на огъня, който плашел хората от долината.
- Иди да видиш - казал той на роба си - кой обитава тази дупка и ми докладвай това, което си видял!
Негърът отишъл там разтреперан от суеверие, а нощта била вече настъпила.
- Който и да си, дух или човек, кажи ми, кой си? Моят господар иска да знае!
Дайя се показала над пламъците. Въпреки страхът си робът забелязал, че тя е много млада и красива. В същото време тя викнала с ясен и спокоен глас:
- Аз съм жена, тук има само жена. Иди и го докладвай на твоя господар!
Робът побягнал съвсем развълнуван и казал всичко, което видял и чул. Видението не било ужасяващо, а го довело до възторг.
Шейх Сиди Бу Гдемма го успокоил и дълго време мислил с очи в проблясъците, които станали по ярки. Накрая той казал:
- Иди и попитай тази жена дали ще приеме да се омъжи за мен.
Негърът пак хукнал натам.
- Жено, господарят те пита ще се омъжиш ли за него?
- Това е лесна работа - отговорила Дайя и за този и отговор, после на шега и казвали "госпожа лесна работа".
Направили сватбата и построили град на хълма над пещерата и го нарекли Ghardaia (Гардайя) - в името му влиза и името на Дайя.
В града построили джамия на името на шейх Сиди Бу Гдемма."
Легендите и приказките най-добре отразяват бита и манталитета на даден народ. Опознах отчасти тая страна и нейният народ. Мислейки за това заспах и сънуван пустинята.


Сутринта стюардът ни събуди - корабът акостира в пристанището на Марсилия. Светкавично се обличаме и излизаме на палубата. Пристанището, градът блеснаха пред очите ни с красотата и размерите си, израснали на най-желания бряг през вековете.
Пристигаме, стъпваме на френска земя - 9 октомври 1980 г. Изумително е за нас гражданите на социалистическа бедна България, живели повече от 3 години в арабска страна и сега влизаме в Западна Европа. По всичко личи богатството и напредъка на Франция, а ние се впечатляваме дори от дребните практични неща в обществените порядки навсякъде. Вземаме такси и молим за хотел до гарата за Париж. Настанихме се успокоени, починахме и тръгнахме да разглеждаме. Крачим, въртим глави наляво, надясно, нагоре. Оказа се, че не сме подготвени - какво трябва да гледаме в Марсилия - малко сме чели за града. Видяхме форта Сен Жан на входа на старото пристанище, над него на височината гордо се издига красивата базилика на Богородица Закрилница. Красива монументална арка привлече погледа ни, но не знаехме нищо за нея. Вървяхме дълго, ей-така, развличайки се от новото, непознатото, красивото сътворено през вековете от съзидателите на големия средиземноморски град.
Хрумна ни да се качим на обиколен градски автобус и от прозореца да разгледаме по-добре градът. Едва на спирката, готови да се качим, Кънчо каза:
- Почакай ще вземем следващия автобус.
Озадачена се връщам и сядам да почакам. Тогава виждам внезапната промяна у съпруга ми - седи някак отпуснат, много побледнял и устните му сини. Уплашена мълча и усещам как се паникьосвам - не смея да реагирам остро, не му казвам как изглежда. Той ми казва само, че се чувства уморен. Какво да сторя мисля аз за секунди само. На чуждо място и сред чужди хора, от кого да търся помощ? Скоро лицето му върна нормалният си цвят и бавно се прибрахме в хотела.
Бог се погрижи за нас.
После в България разбрахме, че е преживял лек микроинфаркт.
Предвиждахме четири дни престой в Марсилия, но решихме да тръгнем един ден по-рано за Париж. Още от Алжир, с писмо, имахме резервация в хотел "Кастекс" близо до пл. "Бастилия" за определена дата. Необходимо беше да питаме имали възможност да ни приемат по-рано. Посъветвахме се със служителката на резервацията, дали мога да говоря с Париж.
- Да, мадам, можете да се обадите по телефона от хотела, но ще ви излезе по-евтино, ако се обадите от телефонната кабина на улицата - ето я точно пред хотела ни. Пуснете монета от пет франка и после монета от два франка. Ако разговорът ви е кратък, автомата ще ви върне двата франка.
Учудих се, че хората в богатата страна пресмятат как е по-евтино и любезно учат и мен. Отивам в телефонната кабина и се обаждам в Париж - нещата се уредиха успешно. Влезли двамата в кабината небрежно сме оставили вън чанта с багаж. Случайна минувачка, възрастна дама, строго ни направи забележка, че в Марсилия не се оставя така на улицата багаж - възможно е да ни го откраднат.
Ето я Франция и французите.
На утринта отиваме на гарата. С влизането в района и много надписи ни водят, как сами на специални автомати да заверим билетите, купени в Алжир, за определен влак. Връчват ни пътеводител и лесно намираме в огромната гара влака за Париж. Влизайки във вагона, първа класа, веднага оставяме багажа си в преддверието на предвидено за това място и тогава отиваме спокойно да седнем. Получихме карта на пътя "Марсилия - Париж" с описание на важното, което се вижда от прозорците на влака. Той е много бърз, т.н. класа светкавица.