автор: MeriBo

И аз се вълнувах от новата среща с морето. Почти очаквах да срещна самата себе си, да се погледна с очите на девойката от преди 5 години, стъпила на брега за пръв път. Вълнувах се.
Морето обогатява и отморява, дори само да го гледаш. Погледа на всеки някак се избистря и струи красота, приел природната хубост на морето. Изразът на лицето, усмивката, напомнят душевното богатство на човек, слушащ любима класическа музика. Щастливи бяхме.
Ивка на пясъка, на слънце и къпане в морето, дори и вечер, се закаляваше, години наред. Израсна и дойде време да тръгне на училище.
Отдавна я учих да брои и смята, но се двоумях дали да я уча да чете. Страхувах се да не загуби интерес към учебните занятия. Година преди, при разговор с Б-ва, начален учител и съпруга на директора ни, я попитах какво е нивото на подготовка на тогавашните деца при постъпване в първи клас и как да подходя аз с Ива. Тя ме убеди да не я уча предварително да чете - така щяло да й бъде по-интересно.
С вълнение и обща радост септември 1958г. момиченцето ми тръгна на училище в квартала при учителката Томова. Най-трудно се справяше с писането, смяташе отлично и четеше успешно това, което учат в момента. Не смеех да ида и питам учителката как е, за да не я притесня. В гимназията аз учех нейните деца. След 2 месеца, срещнали се случайно, тя сама ми каза, че само три деца в паралелката не знаят да четат. Едно от тези деца е Ива - това понижава самочувствието им. Разказах за препоръката на Б-ва и тя се възмути.
- Естествено всички учители сме малко или много на различно мнение по този въпрос, но не оправдавам недоброжелателството й.
Как да е. За десетина дни, вечер, научихме с Ива всички букви и тя вече четеше успешно.
Освен на училище, тя ходеше при частен учител да свири на цигулка. Не се стараеше много, разбрахме, че не е музикална, но учителят настояваше да продължи с уроците. У дома се упражняваше без желание, често прекъсваше изтъквайки, че е жадна, гладна или друго нещо. Оставяхме я да продължи, все нещо научаваше.


В тази учебна година аз смених училището. Знаех, че гимназията се разделя на две, но бях сигурна в оставането ми в старата, защото имах много стаж в нея. Колежката ми по специалност, с много по-малко стаж от мен, предоставила медицински документ, че някога е боледувала от туберкулоза и не може да пътува с градския автобус ча-а-а-а-к на левия бряг на Марица. Никой не ме предупреди за този ход. Можех да представя и аз такъв документ, че в момента страдам от хронично заболяване - бронхиална астма. Оказах се в ново училище заедно с много преместени учители, с които вече съм работила пет години. Нова е сградата, кварталът и директорът - наш бивш колега Х. Х. И. - по-възрастен, улегнал, спокоен и тактичен човек. Работата му стегната, вярно насочена, осигуряваше спокойна работна атмосфера. Училището бе малко, лесно се обхващаше. Трябваше да съм доволна и да кажа: "Всяко зло, за добро". Но аз се чувствах измамена и си мислех: "Защо се старах до сега? Имаше ли смисъл, предвид отношението към мен?". Успокояваше ме само уважението на учениците и благодарността, която четях в очите им.
Смешното беше, че реагирах, като наскърбена ученичка - между работата търсех необичаен отдушник. В свободните ми часове, между уроците в т.н. "прозорци" не ми се стоеше в учителската стая да си върша някаква писмена работа или да побъбря с някого. С ученически вкус към риска, отивах в приземния етаж в малка зала с маса за пинг-понг и играех с някой свободен ученик. Толкова ми хареса, че когато нямах партньор, колегите ми пращаха изваден ученик от учебен час. Така, може би съм изразявала бунта си срещу тези, които ме нараниха с преместването т.е. "виждате ли, не се подчинявам и върша нередни неща". Реагирах по детски, а вече бях на 30 години. Авторитетът ми ли? Не, не пострада. Играех и в междучасията и събирах тълпа ученици наоколо да гледат колко не ме бива в играта. Така бях на тяхното ниво, чувстваха ме по-близо до себе си. А аз лекувах болката си, сама без психотерапевт, противопоставяйки се на рамката на поведение, която ни ограничаваше и подчиняваше. Времето наслага върху тази болка други преживявания и тя постепенно се стопи.
Тъй като в това училище преди не е имало преподаване на гимназиален материал, липсваха пособия и табла за демонстрации в уроците ми. Набавянето им погълна много от времето и вниманието ми в закупуване и подреждане. Необходими печатни табла, стари издания, които не можех да купя, впуснах се сама да ги направя. Мога да рисувам с туш, възпроизвеждайки в по-голяма степен схема или рисунка от учебника - незначителна работа, която ме увличаше и забравях всичко около мен. Ива рисуваше край мен. Пазя от тогава една от първите й сполучливи рисунки.
Есените на почти всичките ми преподавателски години се ознаменуваха с ученически бригадирски дни по прибиране на реколтата. Тогава чиновниците от града, оставяха своята работа и отиваха да помагат в селското стопанство. Също и учениците. По конституция детския труд бе забранен, но юркахме учениците да прибират от полето царевица, зеленчуци, плодове, памук и др. Сутрин рано ни натоварваха в камиони и отвеждаха на обекта. Децата работят 6-8 часа без заплащане, хапват плодове, ако берем такива. Помня само, веднъж, в едно село около Димитровград, чието име не помня за съжаление, те получиха храна. Беше студен ден в късна есен, ръми ситен дъжд, примесен със снежни иглички. Селяните са по домовете си, улиците пусти, но комините пушат сочейки, че те са на топло. Децата са в памуковите полета и берат памук - мокър, студен и поръсен със сняг. Те често духат на пръстите си, за да ги стоплят, но не роптаят, не смеят и полагат усилия. Учителите помагаме и се чувстваме виновни в ролята си на надзиратели, довели ги там, но без власт да ги върнем, поради лошото време.
Изведнъж едно дете извиква:
- Вижте, вижте! От селото идва голяма каруца. О-о-о! Тя гори ли? Защо пуши?
Вгледахме се всички. Не, не гори. Това е пара, като облачетата на дъха ни в студения въздух.
До нас спира каруца пълна с горещ хляб, грижливо завит в бели покривки и няколко големи тенекии със сирене. Бързо раздадохме храната на децата. Преди да хапнат, те си стоплиха ръцете с получените топли коматчета. Помня вълнението на децата, благодарността в очите им и думите:
- Чичко, много благодарим. Добре сте се сетили да ни донесете горещ хляб. Чудесно е!
Доброто се помни. Ето и аз помня именно тази бригада, грижите за учениците, вълнението им.
Урочната ми работа вървеше нормално. Идваха инспектори и потвърждаваха това. Един от тях ми възложи да напиша подробно как провеждам лабораторните занятия - нововъведение тогава. Не знаех защо ми го искаха, но го написах. След време този текст излезе отпечатан в книгата "Из опита на учителите по биология". Там името ми е сгрешено - вместо М. Бонева, пише М. Цонева. На този, който не вярва, показвам банковия документ с който получих хонорара си. Не е ли важно? О-о! Понякога е важно. На мен не ми върви в изяви. Все мъничко не ми достига или нещо се обърква. И това, което сега пиша едва ли някой ще чете, освен роднините ми.
Работих три спокойни години в това училище и напуснахме Димитровград.


Година-две сериозно обмисляхме да се преместим другаде. Не искахме да остаряваме в град с толкова силно замърсяване от заводите. Отдавна с тригодишната Ива, след морето, отивахме в гр. Трявна. Балканът ни очарова. Мечтаехме да живеем на такова място, но в Трявна нямаше работа за нас. Явиха се възможности за работа на съпруга ми в Пловдив и аз щях да се устроя в многото му училища, но беше много далеч от родителите ни. Искахме да сме близо до тях, да се виждаме по-често. Пролетта на 1960г. един от големите шефове на химическия завод, напусна и отиде на работа в Русе. Именно той покани Кънчо и осигури работа на двама ни - съпруга ми в окръжния съвет, а аз в икономическия техникум, преподавател по химия (втората ми специалност). Обещаха ни и апартамент. Стори ни се, че всичко е наред и бяхме доволни, но опакованият ни багаж остана в Димитровград, защото още нямахме дом в Русе, за да го приберем.
Русе. Отколе израсъл град на тераса над Дунава, потомък на римския Сексагинта Приста (градът на 60-те кораба) ни посрещна красив, по европейски сдържано-горд, недостъпен и негостоприемен за нас.
Започнахме работа и живеехме при хотелски условия в хижата на окръжния съвет в парка "Липник" - чудесен урбанизиран парк на 14-15 километра от града, с множество внушителни хижи-хотели, ресторанти, градини с изкуствени водни площи, сред гора от липови дървета, прекрасни, пролетта обсипани с ароматен цвят, а лятото пълни с рояци комари, които отхвърлят по вятъра всички останали екстри. Автобусен превоз до града имаше само сутрин и вечер. Без да имам работа в училище, целият ден стоях там до вечерта. Ива записахме на училище в трети клас в Полски Тръмбеш, под грижите на бабите. В края на седмицата и ние отивахме при нея. Детето страдаше за нас и ние също.
Минаха месец-два, не получихме апартамент. Човекът, който се погрижи за работата ни и обеща да ни устрои и с жилище, заминал за две години в Москва. Ами сега? Не можехме да останем в Липник. Преместихме се на хотел в града до края на учебната година - много скъпо и непълноценно жилище. Хранехме се в ученическия стол на моето училище на много ниски цени. Не успяхме да създадем семейни приятелства. Кога и как да стане? В почивните дни, в които можем да поканим приятели, ние отиваме при детето в Пол. Тръмбеш. А где да ги поканим, като нямахме дом - все отлагахме, чакайки да получим апартамент.
Работата ми в икономическия техникум бе спокойна, сред много интелигентни колеги, ученици подбрани на конкурсен принцип и добър ръководител. Когато исках да получа това единствено, подходящо за момента преподавателско място, от окръжния съвет вдигаха вежди и мънкаха дали няма да съм недоволна после. Директорът там бил много строг и взискателен, колегите бягали от него. Отговорих: "Щом си гледам работата както умея, всичко ще е наред". Да, така и стана. За мен е приемливо да ме ръководи умен човек - от него мога да науча нещо. Много ми хареса училището и отношението между всички. Скоро ме приеха, като своя. Помня множество приятни моменти с учениците и колегите. Когато постъпих там, учителите вече имаха традиция да празнуват рождените си дни заедно в училище. Често с радост и смях си припомняхме случки от тия празници. Бих искала, ако можеше да работя там до пенсионирането си, но как да стане това в град, в който нямах дом. Хотелът е за приходящи - в крайна сметка ние се оказахме такива в 160 хилядния град.
Една от многото причини да напуснем Димитровград беше и това, че Кънчо там проектираше предимно за завода индустриални сгради и преустройства. Горещо желаеше по-богати възможности за творчество. В Русе, уж само временно, беше на административна работа в окръжния съвет свързана с контрол на строителството в целия окръг, без никакво проектиране. Два-три месеца след идването ни в града, имаше възможност да мине в проектантската организация и го приеха, но ...? Тогава, разните му комитети на комунистическата партия се месеха във всичко - не можеш да се местиш без тяхно съгласие в рамките на окръга. Не разрешиха преместването на съпруга ми, макар да не беше член на тази партия - оголвал работно място в окръжен съвет, гдето бил много необходим.
- Така ли? Ще избягам от окръга - заявил им той.
Наистина го направи.
Дълго умувахме, търсихме предпазливо, опарени от идването в Русе.
Случаят ни помогна.
Веднъж мъжът ми бил по работа в проектантската организация. Там дошъл председателя на окръжния съвет на Габрово, лично да настоява габровеца строителен инженер Д. С. в Русе, да се върне в Габрово, обещавайки му жилище. Кънчо бил на близо и импулсивно попитал:
- Искате ли архитект при същите условия?
- Да, искаме. Ще бъдете добре дошли в Габрово. Ние сме окръжен град едва от една година, планираме разрастване на проектантската организация и ще ни трябват много проектанти.
Така обнадеждени за сигурно бъдеще се отправихме към Габрово, Балканът - любимият наш.
Завърших учебната година, прибирам се за месец при Ива в Тръмбеш. Там се срещнах с младото семейство на сестра ми, омъжена в Димитровград през май 1961г. Сами се разписали без присъствие на роднини. Така решили, така могли, така постъпили - създаденото семейство е тяхно. Да им е честито и много щастие! Радвах им се.
Кънчо започна работа в Габрово, прибра покъщнината от Димитровград и ни повика.


На 2 август 1961г. се озовахме в Габрово.
Основан през четиринадесети век, този стар град, с наполовина по-малко жители от Русе, ни плени от пръв поглед.
Разпрострян в диплите на Предбалкана и Балкана, по двата бряга на р. Янтра и притоците й Жълтеш, Паничарка и Синкевица, които имат още множество по-малки притоци, скачащи по тесни и стъмни долини, през гори от дъб, габър, липа, бук и иглолистни дървета. Каква зеленина! Какъв въздух! - Лекото течение по реките бързо отнася дима. Градът е плътно обгърнат от зелено обрасли височини, по които той постепенно се изкачва и включва част от тях в себе си.
На запад е Морвешки рид, който завършва с Бакойски рид (541 м. н.в.) и стига в Габрово; на север са Люляците (840 м. н.в.); на изток Петкова нива (481 м. н.в.) и Градище (678 м. н.в.); на юг е Киселчова могила (591 м. н.в.), а в далечината върховете Шипка и Бузлуджа.
Мъничка гара, с кокетна жълта сграда ни посрещна скромно, почти безшумно - хората наоколо спокойно-делови и забързани. Таткото ни натовари на файтон. Пътуваме и въртим глави с радостни очи. Пристигаме у дома - гарсониера, в която вече се шири разперена нашата спалня, маса и столове. Почти няма място за нищо друго - движим се странично като кривият рак на морето. Багажът ни в огромни сандъци е паркиран в коридорите на мазите на жилищния блок. Обещано ни е по-голямо жилище. Добре. Ще чакаме. Важното е, че си имаме мъничък дом и тримата сме заедно.
Живеем в съседство с Априловската гимназия, а на сто метра е началното училище "В. Левски", гдето веднага записахме Ива в четвърти клас.
Потърсих Н. С., моята състудентка и съквартирантка в София. Радвахме се взаимно на срещата и предстоящата възможност да работим заедно в Априловската гимназия, гдето вече бях назначена. Първия учебен ден там ме изненада с още една приятна среща - Стефка, другата ни съквартирантка от студентството, бе също там преподавател по български език и литература. Учителския състав наброяваше повече от 30 души. Посрещнаха ме добре, сякаш години наред съм била с тях. Това окуражава и задължава да крача редом с всички в работата на елитното училище - първото светско училище в България, още от 1835 година. С чудесните си колеги в училището, съградено с дарение от В. Е. Априлов се почувствах някак стъпила на високо място. Не, не беше гордост, че случайно съм попаднала тук, а по-скоро усещането, че ме виждат повече очи и с по-критични очаквания от мен и работата ми. Нужен ми бе кураж в допълнение към десетгодишния ми преподавателски стаж. Стеснявах се. Тази стеснителност, затворена в мен още от студентсвото, се приемаше за гордост - може би мимическите ми реакции са разбрани погрешно.
Директор беше Цвятко Ковачев - солидна възраст, енергичен, умен, работлив човек, който навремени стряскаше с настойчивостта си, но работата вървеше, като дейността на точна машина. Стараех се да вляза в обичайния за училището ритъм. Интересен за мен беше факта, че доста преподаватели са бивши ученици на Априловската гимназия и работеха редом със своите учители и същия директор от ученически години. Тази приемственост от повече от столетие, правеше работата спокойно-делова, отношенията между нас естествено обичайни, облекчаващи напрежението. Всеки владееше преподаването в клас, но често трудностите идваха от сложните отношения - учител, ученик, родител. Впрочем, много от родителите на учениците ни, също бяха връстници на по-възрастните преподаватели и традиционно се отнасяха с разбиране и доверие към всичко, което се вършеше в училището, дори с удоволствие помагаха.
Моята работа вървеше нормално. Преподавах биология и химия, а С. Н. преподаваше само химия. Още преди нас имаше две уважавани, по-старши от нас преподавателки по биология - Богдана Шанова и Дешка Стойкова, които много ценях и добре работехме заедно. Всички колежки бяхме сплотени, като семейство. Няколко месеца преди моето идване в гимназията, по болест се е пенсионирала Мери Сърменова, преподавателка по френски език. Мъчно им беше за нея. Щом чуха името ми, възкликнаха: "Пак си имаме Мери". Колежките ме кръстиха така - до момента никой не ме бе наричал Мери, вместо Мария. След време заради фамилията ми добавиха още и станах Мери-Бо - така ме знаят и днес.
Кънчо бе доволен от работата в проектантската организация, осигурила му разнообразни творчески възможности.
Ивка се справяше отлично в училище и растеше вече много здрава и жизнена. Извън училище я записахме в детска школа по изкуствата. Там посещаваше балет и уроци по рисуване с преподавател художника Драган Немцов. Той занимаваше децата много добре, имаше прекрасен подход и с чудесния си характер превръщаше уроците в истинско удоволствие за децата. От тези уроци Ива се връщаше очарована, доволна и щастлива. Показваше какво е рисувала, споделяше какво им е разказвал учителят, за да си представят едно или нещо друго за рисуване. Никога насетне, освен след тези уроци, за нищо друго, не е споделяла тъй откровено за преживяването и радостта си.
Тези уроци по рисуване и по сетнешните й занимания в същата насока, определиха бъдещето й, и помогнаха за осъществяване на мечтите й. Късметът да се преместим в Габрово, да попадне тя на този учител е повече от щастливо стечения на обстоятелствата. Съдба.
За Нова година получихме по-голям апартамент на същата улица, след осем номера. Той бе в новострояща се осем етажна жилищна сграда, гдето за нас бе подготвен един апартамент на първия етаж, а на горе се строеше едва четвъртият етаж. Няма значение. И в Димитровград преживяхме подобен преход. Важното бе, че имаме дом и си подредихме нещата спокойно.
В новия за мен град, сред непознати, първите ми контакти с родителите на учениците ме убедиха, че съм "добре дошла" като жител на града. Нямах роднини. Освен приятелите ми от младостта, постепенно създадох още редица приятелства, на които се радвам повече от 40 години.
Габровци са много гостоприемни и отворени за приятелства, стига да получат ответното доброжелателство. Цялото ни семейство се сближи със семейства на колеги и техни стари приятели - образувахме компании, приятни за възрастните и децата.
Интересна беше емоционалната ми адаптация в града и училището. Пиша това сега в 2001г., но виждам всичко с тогавашните си очи. Бях едва тридесет и три годишна и бързах да се впиша в живота на града край Янтра със старите и по-нови мостове, старите малки и големи възрожденски къщи и по-новите, характерни за двадесетте и тридесетте години на двадесетия век. Приятна изненада са пръснатите по улици и градинки гробове и паметници на руските освобожденци, починали в лазаретите на Габрово.
Вълнуваше ме внушителната възраст на училищната сграда и отколешната дейност в нея; мъничката кула, едва подала се от покрива, гдето е камбаната. Повече от столетие, сутрин тя приканва учениците да тръгнат за училище. Да. Тогава в шестдесетте години, тя все още се чуваше всяко утро. Сега я чуваме само на 24-ти май - Празника на просветата и културата.
Респектира ме прекрасния паметник на В. Е. Априлов пред училището и гробът му в училищния двор, сред старите дървета; тържествения ритуал при честване юбилея на Априловската гимназия - слушах жадно историята й наравно с учениците.
Кабинетът по биология бе много богат с натрупаните през годините учебни помагала и сбирки, особено множеството препарирани птици. Той бе разположен в най-южния край на западното крило, с три прозореца към улицата, с младите тогава брези и три прозореца към двора с елхите и боровете. По тия дървета можеха да се видят катерички. В шумното междучасие се криеха, но в стихналия двор по време на уроците, те се щураха нагоре-надолу. За габровци това присъствие е обичайно и не прави впечатление, но аз се заглеждах през прозореца дори по време на урока. Учениците хващаха погледа ми и се усмихваха разбиращо. Веднъж, един от тях изрази общото любопитство, предизвикано от моите реакции:
- В Русе няма ли катерички?
За съжаление с годините тези мили животинки доста намаляха, изтребени от палавите момчета, убиващи ги с прашки ей така, само да опитат и докажат, че ще успеят да го направят. Моята дъщеря, в малките класове получи от съученика си по чин подарък опашка от катеричка - детско ухажване. Жалко за катеричките. Има ги още, но малко - заради строежа на спортните зали в двора отсякоха няколко бора.
Обичам, цялото ми семейство обича природата и радостта от простите неща. Балканът щедро предлага красотите си за разходка, отмора и радост. Още първата седмица в Габрово си купихме спортно облекло и обувки. В неделя, екипирани добре, тръгнахме пеша нагоре край реката. Вървим дълго, очаквайки да излезем от града, но това не става. Още не знаехме, че той е дълъг 13 км. и разклонен на три край Янтра и притоците й. Навлизаме в квартал с обособен център и църква - кв. "Палаузово" - бившето село Бичкинята. Намерихме мъничък неугледен ресторант, хапнахме и потеглихме обратно. Явно, без компания от габровци няма да се оправим. В следващите седмици със семейството на колегите Р. Р. и В. Д. излязохме на близката височина Петкова нива. Чудесно изкачване и прекрасен поглед към града в краката ни. Децата, макар уморени, играха на простор, а ние почивахме излегнати на тревата в приятен разговор. Стигнахме и близката височина Градище. Там има руини от крепост, съставна част от средновековната защитна система на българската държава и останки от параклис.
Друг път направихме по-голяма екскурзия в истинския Балкан с организирана от учителите група. Тръгнахме с градския автобус край Янтра нагоре. Преминахме кварталите "Палаузово", "Любово", "Етъра", "Априлово" и стигнахме "Ябълка" в сами Балкана. Нашето семейство за пръв път попадна на такова дивно място, оградено с височини, обрасли в прохладни гори и огласяно от ромона на течаща вода. Омаяни, продължихме пеш по коларския път на дървосекачите до самия извор на река Янтра, под връх Атово падало в местността Сапатовец. Приближихме. Очакванията ми бяха неясни "Извор, като извор - мислех си аз - навярно голям". Изправихме се пред усойни скали от карстов варовик, наръфани от силните зъби на водата. От безброй пукнатини, като от спукан съд, тече вода на малки и големи струи и се стича в не много голям водосборен басейн, хлътнал в ниша под скалите. Преливайки, водата се сурва надолу, догонена от струи от съседни скали, вадички, поточета и прави река. Надолу набъбва сякаш втасва, разширява коритото си и бяга за да расте не с годините, а с километрите. Щеше ми се да й наръчам: "Много здраве на родния край, на Дунава."
Да. Водата търчи надолу, а ние се изкачваме по сапатовската стръмнина нагоре и нагоре. Когато колегите тръгнаха по нея с равен рутинен ход на балканджии, аз се ужасих от наклона и височината.
- Не мога да се изкача от тук - обясних аз.
Всички се засмяха с разбиране към неопитния турист, който не крие слабостите си. Свободни от задължения колеги ме държаха за ръце, други ме тикаха и всички се смяхме, начело с мен. Съпругът ми носеше тежката раница и помагаше на десетгодишната ни дъщеря. Излязохме горе на Бузлуджа (1441м.) и бързо стигнахме паметника на лобното място на четата на Хаджи Димитър - нашата предварителна цел. Насядахме наблизо и прекарахме чудесен ден. После отидохме до в. Шипка (1326 м. н.в.) и с автобус, доволни слязохме в Габрово.
Вечерта имах усещането, че още нося в дробовете си балканският чист въздух. Астматиците имаме усет за чистотата на въздуха, както дегустаторите за вкуса и качествата на храната и виното.
На връх Шипка сме ходили много пъти по различни поводи за развлечение - лесно осъществимо за живущите в Габрово.
В топлите неделни дни габровци излизат сред природата. Обичат да се раздвижват, пък и тук-там намират плодове и гъби. "Балканът храни" - казват те.
Зимата, дори в снега, по-скоро именно в снега, излизаме приятелски семейства с децата за разходка и пързалка по Бакойския баир - близо, почти в града. Родители и деца се пързаляхме с шейни, борехме се в снага със снежни топки до пълна умора и измокряне. Спомням си радостта от раздвижването и смеха.
Ето, като че ли, пиша само хубави неща за хубави моменти. Може да се допусне, че не съм правдива и безпристрастна. Какво да добавя? Може би случки, имена? Не помня поведения, които да отежняват атмосферата на компанията, пък и не бих цитирала имена на други. На туризъм с децата в голяма компания, случва се недоволен родител да кресне на палаво дете; недоволна съпруга да помърмори, недоволен съпруг да се намръщи или скръцне зъби. Влошеното настроение бързо се оправя - млади бяхме и се обичахме.


Зимата донесе на нашето семейство голяма радост. В Димитровград на 10.02.1962 г. сестра ми роди син - любимият ми единствен племенник Деян. Мама и брат ми бяха при нея в първите дни. Едва пролетната ваканция с Ива отидохме да го видим и му се порадваме. Мъничко, хубаво бебе на 50 дни, което се зачервяваше от рев. Леци притеснена, съсипана от умора, далеч от мама и мен се мъчеше сама с отглеждането му. И по-късно, по-голям, Деян растеше много пъргав, палав и чувствителен. Учеше се отлично. В игрите си обичаше да разглобява и сглобява каквото намери у дома, гони велосипеда и мечтаеше за коли и ралита.
Връщам разказа си в Габрово 1962 г. Отдавна обърнах хронологичния ритъм на събитията - помня усещането, чувствата от спомена, които искам да предам, преживявайки ги отново.
Лятото нашата компания с подрастващите ни деца, често ходехме до Дряновския манастир. Пътувахме с влака до спирка Стойчевци. От там по Ж.П. линията пеша, после по пряка пътека сред чудно красива природа, вървяхме с шеги и подвиквания, а децата тичаха напред-назад със зачервени бузи. Излизаме над входа на пещерата Бачо Киро и се спускаме по стръмнината в манастира край Дряновската река. В шестдесетте години там нямаше хотел-ресторант - беше спокойно въпреки посетителите. Атмосферата на уют, създавана от старинната църква, околните сгради във възрожденски стил, чудната природа от зелено-сивите скали прегърнали целият манастирски комплекс и ромона на реката, те карат да се отпуснеш и забравиш дребните неща от всекидневието. Замислиш ли се, съзнаваш, че си на място свято за българина още от търновското царство. Вгледаш ли се добре, ще видиш следите от топовете на Фазлъпаша, стреляли по манастира и четата на Бачо Киро. Можеш да си представиш и многократните пожари, изпепелявали всичко на което в момента се радваш и изтръпваш от ужас и гордост, че всичко отново е израсло из пепелта.
Спусне ли се слънцето и хвърли дълги сенки, стягаме се за обратен път по пътеката. Притичваме, събираме децата и гоним влака на малката спирка.
На утрото стъпваме в училище - един съвсем различен свят, и с вчерашната бодрост започваме седмицата. В междучасие, споделяме с колегите кой къде вчера е гонил вятъра или е намерил радостта от емоционално проветряване. Някои пък набрали гъби - въпрос на късмет и желание. Балканът има много и дарява щедро. Другата неделя пак ще сме някъде наоколо.
Не по-малко приятно е посещението на Соколския манастир - единадесет километра южно от града. С градския автобус стигаме до квартал Любово. От там пешком пътят ни преминава през дългия квартал, после през кв. Етъра, отклоняваме се покрай притока на Янтра река Сивек нагоре, търсим преки пътеки през гората и запъхтени, най-после сме горе на огромната поляна пред манастира. Той е основан през 1833 г. от Йосиф Соколски, на скална височина от карстов варовик. Църквата "Успение на Пресвета Богородица" е ниско до пещерата и над самата пропаст. Влезли в нея, умислени мълчим в душевен смут, примирени пред образите на светците. После вън, надвесени над пропастта, учудени чуваме нечий разказ: "Това е лобното място на осем четници от четата на Ц. Дюстабанов, основана в манастира. През Априлското въстание те биват заловени, обесени тук над пропастта и хвърлени долу." С разтуптени сърца тръпнем съпричастни със саможертвата на загиналите там за българщината.
Изкачили се в уютния двор, въздъхваме и сядаме под вековния бор. Наоколо са внушителните килийни постройки с чудните гостоприемни чардаци. Пред тях се откроява красотата на осемстенна чешма от бигор с кубе и осем чучура. Построена е от Кольо Фичето в памет на осемте загинали четници. Ромона на силните струи успокоява и кани да пийнем от студената вода.
Излезем ли отново на поляната пред манастира, попадаме в съвсем различен свят. Множество групи хора са насядали около трапези по тревата. Наоколо тичат бодри деца с закуска в ръка, други ритат топка, трети накуцват от убодено краче или ожулено коляно. Майките скачат да помагат и успокояват палавниците, бършат сълзи, преобличат запотени деца и се включват в игрите. Бащите също тичат след топката - мъжът никога не престава да е момче.
Далече, от дъното на поляната идва дим с вкусен мирис. До там отиват татковците и се връщат с ръце, пълни с кебапчета и бира. По-късно, хапнали добре, задрямват на един хълбок. Майките си бъбрят и поглеждат към слънцето, което намигва през дърветата ниско. Вейне хлад и ни кара да се стегнем за път. Слагаме ръка на рамото на задрямалия съпруг, обличаме децата и тръгваме надолу през гората. Дърветата там са много стари, с оголени коренища, в които някой се спъне, някой се хлъзне, трети като мен успява да падне и се оплаква от удареното място дълги години. В ниското, в самото село Водици има малък хотел-ресторант. Рядко хапваме там - по-сладко е на поляната. Вечер го отминаваме и бързаме надолу, гонейки угасващите си сенки. Особено бодри са татковците, често се надбягват по равния път, а малчуганите хленчат и се молят да ги носят. Така, уморени и бодри едновременно, хващаме автобуса за дома. Толкова много пъти сме ходили на манастира и отново и отново се отправяме на там с желание.
В непосредствено съседство с него има общинска сграда, която лятото се ползваше за почивен лагер на деца. Ивка неведнъж прекара лятото там в игри и полезни занимания, на хлад и чист въздух.
Най-лесно осъществимите ни разходки бяха до село Радецки, под електроцентралата Малуша. Пътувахме с градския автобус до крайната спирка в кв. "Смирненски". После пеша пресичаме река Паничарка по Хаджи Цонев мост и вървим по асфалтов път в долината на р. Козерещница, която се влива в Паничарка при моста. Именно по поляните по брега на реката разстиламе одеяла и правим трапеза. Събличаме се по бански костюми, печем се на слънце, а децата тичат на воля наоколо. Позволяваме си да накладем огън и препечем вкусни лакомства. На близо е минералния извор Вонещата вода, съдържаща сероводород.
Не можем да се къпем - рекичката е много малка, водата й иде от в. Малуша и е твърде студена. Изкушавахме се да се понамокрим малко и трудно удържахме децата да не влязат в студената вода. Помня. Там много се отпускахме и без задръжки си разказвахме вицове - уж тихо за да не чуят децата. Смехът ни огласяше околността. Шестгодишен хитрушко от компанията веднъж се моли:
- Мамо, ще ти кажа виц, който не знаете, но ще ми разрешиш да прецапам реката.
До него съм и гледам майката, която се мъчи да удържи смехът си и сериозно да разговаря с него. Аз не издържам и прихвам от смях, майката също. Научили и другите, смяхме се дълго - смеем се и сега, щом си спомним.
Нашето семейство бе щастливо, че намери добри приятели в Габрово. Имахме не една компания, с която излизахме по Балкана или се събирахме по домовете по празници. Понякога и без празници се събирахме и танцувахме до късно. Млади бяхме.
И за гъби сме ходили. Габровци от детска възраст се научават да разпознават ядливите от отровните гъби. Ние със съпруга ми уж се учим, страхуваме се да не сбъркаме, но тичахме с приятелите от полянка на полянка. Приятно е да откриеш много гъби и да викнеш: "Намерих". Един от приятелите, като намери, обира ги и после виква: "Намерих" - вика ни на обрана поляна. Малко укори, малко смях и хайде по-нататък.
Един ден Кънчо с приятел и водач от с. Стомонеци отидоха високо в Балкана за гъби кладници - големи като каскети, растат само по големи дървета. Донесоха по пълна раница гъби, донесоха и рецепта за мариноването и стерилизацията им - дълъг и труден процес. Обработвахме ги цял ден, стерилизирахме ги в буркани вече през нощта. Резултата беше много успешен. И тъй щом дойдат приятели на гости искат гъби.
- Ще изядем най-напред вашите гъби, после нашите.
Добре. Сервирам гъби, вместо да търся друго мезе - по-лесно ми беше. Мина време и щом свършиха гъбите, приятелят - гъбар призна, че при приготвянето на техните, съкратил процеса и всички буркани гръмнали. Много се смяхме.
Ето ви и един неволно чут разговор. Една вечер, две приятелски семейства били в близкото кино и след филма идват към нас - и друг път се е случвало. Ние си бяхме легнали към 10 часа и Кънчо заспа веднага - нощта към 4 часа тръгваше в командировка. Аз съм будна, прозореца е отворен и чух пристигането им на тротоара. Говорят мъжете:
- Не бива да звъним, тъмно е, сигурно спят - казва единия.
- Ще ги събудим - отговаря другият
- Защо настояваш? Нали изядохме гъбите?
- Да, но Мичи скоро вари сладко от вишни. Яде ми се нещо сладко.
- Хайде, хайде! У вас ще ядем сладко - и заминаха.
Досмеша ме, но не станах да ги поканя. Пазех съня на съпруга си.


Тъй вървеше времето, трупаше години и малко сняг в косите ни. Ивка израсна и навлезе в пубертета, стана чувствителна и много сдържана, не беше палава, не тичаше вън. Казвала съм й:
- Иди да играеш с децата! Има време и за четене на книжки.
- Каква си майка! Пращаш ме да играя на улицата, а другите майки все викат, за да приберат децата си от там.
Ако нещо стане в училище, например тя получи по-ниска оценка от отличен, премълчаваше. Моята астма се утежни и се задушавах дори от притеснение. Затова те с баща си решили да поскриват поправимите неща. Научих след години и съжалявам, защото Ива загуби навика да споделя с мен преживяното, каквото и да било то. Така аз пропуснах моменти и поводи да й дам съвет. Детските грешки са нещо обикновено и преживяно от всички, но е добре, ако майката знае всичко. Чувствам се виновна с болестта си, която не съм избирала.
Ивка вървеше в своя път, отлично се учеше и не съм имала проблеми с нея. Приучих я и през лятото да чете и набира знания. Щом завърши учебната година свободна почиваше един месец. После четеше книгите, препоръчани от учителя по литература, а от 15 август до 15 септември, два часа решаваше задачи.
Стремежът й да не ме тревожи, доведе до тежко преживяване за трима ни. В детската школа по балет, боса стъпила на кабърче и се убола. Не казала на учителката, нито на мен - малко кръв, малко болка и скоро й минало. С времето на убоденото място се образува твърда тъкан и при стъпване започва да я боли. Научих от учителката й по физическо възпитание, че не може да участва пълноценно в занятията. Заведох я на лекар, който се произнесе:
- Това е кокоши трън. Ще го отрежа.
Постави местна упойка и отряза каквото трябва. Напуснахме поликлиниката и се прибрахме у дома наблизо. Още от улицата Ива се оплака:
- Мамо, боли ме под езика.
- Как ще те боли под езика? - учудвам се аз и вече у дома се суетя, какво лекарство да й дам.
Обръщам се и я гледам недоумяващо. Бързо, много бързо, като на ускорен кадър от филм, очите й, устните й се подуват и не може да говори. Съобразих за секунда, отварям прозореца към улицата и викам:
- Моля някой да ми помогне! Нещо страшно става с детето ми.
На улицата имаше около четиридесет и пет годишен мъж, който ми се притече на помощ. Извеждам Ивка и двамата почти носейки я, я върнахме в поликлиниката при същия лекар.
- Навярно е алергична към новокаина, който й инжектирах - каза той.
Разтичаха се сестри, лекари. Поставиха й инжекция. Детето се отпусна полегнало на една страна и раздвижва крака, както правят умиращите птици - виждала съм. Аз съм седнала до леглото. Не ми мина през ума, че детето може да умре, но съм скована от уплаха или предчувствие, може би - не мога да отворя уста да продумам и попитам какво става. Имах доверие на лекарите. Звънят телефони, хлопат врати, идват още лекари от съседните кабинети - валят предложения, съвети, нареждания. Последват една след друга четири инжекции - след всяка детето леко мръдва и пак се отпуска. Дойде шести лекар, разпореди се строго и поставиха друга инжекция. Ивка отвори очи и бързо седна в леглото търкайки очите си.
- Майко - успя да каже тя и аз проплаках.
Успокоиха се лекари, сестри, хората струпани вън, разбрали за трагедията. Минахме в друга стая, гдето лекар ми обясни, че тя е била в клинична смърт за кратко време. Необходимо е да постъпи в болница за наблюдение. Дойде линейка и ни отведе там. Долу на външния вход ни чакаше лекарка с шепа лекарства и чаша вода, Ива веднага да ги глътне. Оставих я - нямах право да бъда с нея, понеже тя вече бе на четиринадесет години. С дрешките в ръце, с влачещото се на жартиера чорапче след мен, отидох в гимназията. Имах урочни часове. Колежките ми, разбрали какво съм преживяла, ме обградиха с внимание и съчувствие. Всички бяха добри с мен, но помня най-добре Богдана Шанова и Дора Попова плътно до мен. Не помня влизах ли в клас да преподавам него ден. Обадих се на съпруга ми и се видяхме у дома. Разказвах, плаках и пак преживявах същото. Съзнавах, че Бог отново и отново за кой ли път ми помогна в тежък час. Благодаря.
Това премеждие се случи на 26 февруари 1965 г. Ивка стоя в болницата само три дни, прибрахме я и пак тръгна на училище. През близката пролетна ваканция двете с нея отидохме за 10 дни в габровската почивна станция "Люляците". Разположена е на едноименното възвишение, обрасло с люлякови храсти. На север то завършва с отвесни скали от гдето долу се виждат множество села, мънички като детски играчки. На юг е истинският Балкан - красив, многообразен, зелен и хладен, с прекрасен въздух. Условията за почивка бяха много добри, още повече, че почивната станция бе пълна с габровски учители с децата си - забавно и приятно за всички. Аз грижливо следях Ива и с радост виждах, че е жизнена и здрава. Много пъти сме били на Люляците и с удоволствие си спомняме дните, прекарани там.
Семейството на сестра ми вече живееше в Полски Тръмбеш при родителите ни. Юни месец мама и свекърва ми дойдоха за няколко дни в Габрово и доведоха за първи път племенника ми Деян, вече тригодишен. Голяма радост беше за всички. Момченцето оживи домът ни - тича, върти се и наднича навсякъде, пита и бъбри безспирно Отстъпихме им нашата спалня и малкият мъж се гушна между бабите. Сутринта, ранобудника чул традиционните тогава свирки на фабриките за начало на работата. Озадачен той започнал да плеска спящите баби. "Аайде ставайте, Габово сии!" През годините и до днес, той е любимият ми гост. Щом влезе в града, възкликва: "Габрово свири!" - и се смее.
Откак живеем в Габрово, често се виждаме с родителите си - те идват при нас или по-често ние сме при тях, особено лятото. По настояване на свекъра отсядахме у тях. Той се радваше на голямото семейство от шест възрастни и три внучета - Пенка и Бончо на девера ми и нашата Ивка. Дворът се огласяваше от детски игри, смехове, спорове за люлката и нерядко за играчки, тъй като нашата щерка влизаше в домашната запазена игрална територия без да носи своите играчки. Въпреки това те се обичаха и с годините тримата израснаха добри и умни деца. По време на тяхното юношество в игрите им тичаше и Деян едва четиригодишен. Бате му Бончо много му се радваше и го включваше в момчешките игри с приятелчетата. Те пък тичаха с дървени пушки и все стреляха: бам, бам... Помня във втората половина на шестдесетте години, когато политици и журналисти много говореха за разоръжаване, те, малките войници, намислиха да се разоръжават - тържествено на двора изгориха дървените си пушки и шмайзери. Най-малкото момче тичаше между тях едва разбрал за какво става дума, но се смееше щастлив сред момчетата, защото растеше в женско обкръжение с мама и сестра ми - за известно време без баща си. Веднъж в горещината, деверът ми Ваньо, надвесен пред дворната чешма, гол до кръста, се плискаше с вода. Нашият малчуган се закова на двора поглеждайки ту към бате Бончо и момчетата, ту към чичо Ваньо. Стрелна се към възрастния, вече доволно охладен и мокър, надигна се на пръсти и с две ръчички взе да плеска по косматите гърди на големия човек и засмян вика: "Мъж, мъж, голям мъж! И аз ще стана такъв." Ваньо му се зарадва, прегърна го и го подхвърли във въздуха с думите: "Да, точно така Деяне!"
Отдалеч видяла тази сцена, аз се просълзих, усетила колко му липсва бащата.
Аз помня, но той е забравил. Живот - сложен и тъжен, и радостен. Така раснахме ние, така растат и децата ни.
Дойде време и Ива постъпи в Априловската гимназия. Доволна съм, че бе уважена молбата ми да не преподавам в нейната паралелка. Това би било твърде сложно за мен и особено за нея. Тя нямаше нужда от помощта ми и се справяше успешно с уроците и всички училищни задължения. Спокойна бях. Така минаха гимназиалните й години. Не бих могла да отбележа нещо специално за нея в този период. Работеше сериозно над уроците, много четеше художествена литература и рисуваше сама или под ръководството на учител.
Още малко момиченце тя мечтаеше да придобие професията на баща си. Готвеше се упорито и след гимназията успя да запише архитектура. Следването й мина далеч от нас. Това й помогна да се кали в самостоятелност и изпита свободата от родителското опекунство. Нищо не й попречи да се справя с подготовката си и успешно завърши, като защити дипломният си проект с висока оценка. Баща й бе поканен да присъства на дипломната й защита. Щастливи бяха и двамата. В допълнение бе и моята радост.


Друго, което се случи в тези години?
Баща ми боледуваше на легло цели девет години и почина на 17 май 1968 - тежък ден за семейството. Изпращайки го, тъжна и замаяна, гледам го легнал там и притихнал завинаги; гледам останките на човека, който ме е създал и отгледал, както могъл, изпълнил дните си с работа и грижи. Не зная да се е забавлявал извън семейството си. Искам да забравя онова, което ни отдалечаваше и да запазя само хубавите спомени.
Много хора дойдоха да го изпратят. Уважаваха го като работлив, честен и трезв във всяко отношение.


След години добихме кураж да участваме в строеж за собствен апартамент. Можехме да купим този в който живеехме, но искахме още една спалня, пък и да е построен по проект на съпруга ми. Уредихме заем с банката много изгодно - внасяме начална сума и остатъкът ще изплащаме 25 години по 18 лв. месечно (наемът ни бе 16,80 лв.). все пак, аз се стъписах уплашена - спомних си трудностите при строежа на нашата къща, големите икономии. Кънчо ми се смя, като му казах, че ще пестя като спра да ходя ежеседмично на козметичка и фризьорка. Той ми отговори: "Тогава и аз да не се бръсна и подстригвам, защото ще правя апартамент." Винаги ме е поощрявал в разходите ми за добър външен вид - връщал ме е от улицата, ако съм пропуснала да си сложа грим. Естествено, имахме парични затруднения, но и ядове при строителството. Как да е, свърши се и това.
На 4 януари 1970 г. се преместихме в новото жилище. Същият ден Ива се яви на първия си студентски изпит и се справи отлично. Така първата нощ в новия дом спахме спокойно, очакващи същото в бъдеще.
Мачтите ни, очакванията ни, често се разминават с възможностите да влияем на житейския път на децата си.
Последната учебна година в университета Ивка се омъжи. Предварително умувахме заедно върху предстоящото, но тя се чувстваше вече голяма и самостоятелна да вземе разумно решение. Права е щом е пълнолетна. Между мен и нея стои житейско разстояние от 24 години - различно поколение сме. Винаги по-възрастните хора, общоприето считаме възрастта си за предимство пред децата ни. Има истина в това предимство - натрупаният опит, мъдростта - както казва народа. Това мнение отколе се предава от поколение на поколение, важало е предимно в миналите столетия, когато хората са били с малко образование. Днес, в нашия интелектуален век, жизненият опит не е главният показател и не е достатъчен, за да превъзхождаме младите. Децата ни са в крак с новите научни постижения, новите социални отношения и емоционално растат бързо. Да не говорим за умението им да боравят с компютри и други електронни уреди (нещо, в което възрастните сме неграмотни). Затова младите предпочитат да грешат на своя глава, вместо да ги съветваме. Моята дъщеря ме превъзхожда и затова не аз ще пиша нейната история, макар тя да е и моя история, тъй като Ива е моя единствено дете, за чието настояще и бъдеще мисля непрестанно.


На 5 май 1976 г. съпругът ми замина на работа в Алжир.
Останах сама в Габрово с работата си, а Ива на работа в София.
Тогава, след двадесет и седем годишен семеен живот за пръв път се разделих със съпруга си за повече от няколко дни. Толкова сплотени, тримата заживяхме на три различни места - беше в интерес на семейството. Последва период на много, много писма и колети - телефонни разговори бяха невъзможни. Кънчо скоро ни зарадва с подаръци, неща липсващи в социалистическа България - модни списания, френски вълнени прежди и други неща.
Впуснах се да си припомням френски език и да плета пуловери на Ива - мисля, че успях да я зарадвам.
Ваканциите ходех при нея в София и при мама в Пол. Тръмбеш. Обичах да съм при мама, да й сготвя, да си поприказваме. Почти целият ден прекарвахме вън в лятната кухня и в градината. Така мина лятото, последвано от есента и поредната учебна година. Работа, напрежение, писма, писма и малко тъга. И все пак бях добре, щом знаех, че всички мои близки са здрави.
Уви. Мама, вече седемдесет и две годишна, се разболя сериозно. Тя стоически крила известно време напипаният тумор в лявата си гърда - там на същото място, гдето беше злокачественият тумор на баба Мария и който я отнесе извън нашият свят.
Уплахата, отначало ни паникьоса, а после мобилизира. Настанихме мама в онкологичната болница във Велико Търново и октомври 1976 г. бе оперирана. Дежурехме със сестра ми до леглото й, после мина всички следоперативни лечебни процедури успешно. Сестра ми беше на следдипломна квалификация по същото време и четеше за изпити. Въпреки това, често беше при мама. И аз ден през ден, след учебните ми часове отивах там с автобуса. Мама отслабна, отпусна се и не желаеше да се храни. Докато бях при нея, настоявах да хапне поне малко. После си тръгвах за Габрово тревожна, уплашена и често, вече на болничния двор, заплаквах, та чак до автобуса. Много обичах мама, но не бях се замисляла преди колко е силна обичта ми, докато не се разболя и се яви опасността да я загубя. Може би и с другите хора е така - не знам. Тежки мисли ме спохождаха в безсънни нощи, сама в нашия дом. Измъчвах се. За нейно облекчение и радост на семейството, мама постепенно се възстанови и върна волята си за живот у дома.
Да, това е живота с многото му лица - болестите идват, но сме щастливи, когато отминат и всичко продължи, както преди. Плашехме се дали болестта няма да се яви отново след време, но това не се случи. Тя жива още 11 години пълноценно за възрастта си.
Успоредно с тия грижи бе и грижата ми за съпруга и дъщерята. Обещала бях на Кънчо да ида при него, а ми бе мъчно за Ива, не можех да съм при нея без да работя, а можех да съм с него. За това трябваше да си припомня, поне малко, френски език. Учила съм го в гимназията и до момента не бях чела или слушала езика цели 30 години. Записах се в курс - едно занимание в седмицата. Първият учебен час заварихме на черната дъска написан на френски език анекдот, който трябваше да преведем писмено. Окуражаващо за мен бе, че не съм забравила всичко, но съм далеч от умението да говоря, а трябва. В същия седмичен ден и час имах и педагогически съвет през седмица в училище. Така, че не успявах всеки път да присъствам на уроците и резултата бе незначителен.
След Нова година подготвих виза за отиване в Алжир.


Напуснах работа и в студ и сняг на 26 февруари 1977 г. отлетях за Алжир. До този момент не бях пътувала извън страната. Настанена в самолета, развълнувана, гледах непознато пространство под мен - само облаци.
- Къде се губя? Защо оставих Ива? - питах се аз със свито сърце.
Отвъд Родопите блесна слънцето на Гърция. Видях Атина само от самолета и летището й. После летейки над Средиземно море картината бе завладяваща. На фона на блестящото синьо море се редяха бели, сиви и зелени острови, като различни мъниста на гигантска огърлица. Пресекли морето летяхме близо край червеникавия латеритен африкански бряг, вече над Алжир видях от високо столицата му Алжир (Alger) разположен на дъното на залив с форма на амфитеатър.
Радостна беше срещата ни с Кънчо след цели 10 месеца. Имах усещането, че малко сме отвикнали един от друг, но то бе бързо преодоляно.
Вниманието ми привлече прекрасният град наречен от французите Alger la blanche (Бялата Алже). Наистина това е бял град. Всички сгради са бели, блеснали на силното слънце, на фона на обкръжаващите го зелени хълмове и синьото море.
Влюбих се в специфичния изглед на белите, украсени с арабски мотиви големи сгради, къщи, квартали, тесните улички на казбата с малки магазинчета, амбулантните търговци и покрития зеленчуков пазар. Сред тях има и много грозота, мръсотия, но в същото време от там струи живот, някаква необяснима екзотична магия, превръщаща този непознат за нас живот в капан за сърца. Скиташ, скиташ по града, докато накрая загубиш и душата си.
Къщите са скупчени една до друга и образуват хаотични квартали с вътрешни дворове - бели дробове за жените и децата затворени там. Крайбрежните просторни булеварди са с магазини и повече складове, оживени от хора и коли, а отсреща блести морето с корабите в пристанищата. Центърът е с големи представителни административни сгради на широки булеварди и площад Емир Абделкадер с единствения паметник на емира, който видях в Алжир.
Аромата на арабския град е аромат на най-хубавото кафе на света, което се пие в мънички чашки на малки глътки. Този аромат е смесен с мириса на тамян, на специфични техни подправки, на мускат, на сдъвкан и изплют тютюн, чийто кърваво-червени петна често се виждат по улиците.
Арабският говор е характерен с много дълбоко гърлени звуци с четири различни произношения на буквата "Х". Говорят бавно и спокойно.
Жените са забулени с бяло покривало - емлей. То покрива главата и цялото тяло, като отпред на лицето имат бяла маска обрамчена с дантела - виждат се само очите и обувките. Рядко се случва някоя немирна кокетка, уж случайно открила деколтето си. В столицата студентките от по-отворени семейства се движат, вън от дома, без емлей, облечени модно, като в Европа. Младите мъже се обличат по европейски, но по-възрастните и повечето мъже в провинцията обличат джаляба или бурнус. Това са еднотипни широки и дълги, като роби дрехи, с широки ръкави, често украсени по ръкавите и пазвата с гайтани или бродерия. Изработени са най-често от плътен памучен плат в бяло или синьо. Дрехата стои на човешката фигура свободно-падаща, отдалечена от тялото - така човек не се поти. Впрочем не видях изпотен арабин - свикнали са с горещините и с работата не се презорват. Движат се бавно, дори уличното движение не ги стряска, което е невероятен водовъртеж и шум. Колите, малки и големи, нови и чудати развалини, се гонят като хищници и се надпреварват да обогатят въздуха с облаци зловонни газове. Регулировчиците на кръстовищата подават необходимите знаци и често надават пресипнали грачещи викове, тъй като много от пешеходците не разбират сигналите им. Някой от тях, ядосан виква на шофьора:
- Сгазете ги!
Не го правят, разбира се - смеят се само, знаейки, че това е шега и начин за респектиране на разсеяните пешеходци.
Най-вълнуващия за мен момент от опознаване на този вълшебен град бе посещението на католическата катедрала Notre Dame d`Afrique (Афиканската Света Богородица). Тя е разположена на най-високата част от брега над морето. Архитектурата й, характерна за християнски храм има арабски елементи; своеобразно кубе и мънички кулички; висока камбанария, забила чело в небето, на фона на морската шир. Влезеш ли вътре обхваща те хладен сумрак и се смайваш от нещо невидяно. Стените са покрити с блестящи дарове, изработени от сребро и злато, с различни големини и форми, изобразяващи ръка, крак, глава, дете или нещо друго - онова, за което поклонника моли Девата за лечение или сбъдване на желание. Това респектира и те заставя да се замислиш и преклониш сърце и душа пред човешките страдания и величието на вярата.
Излизаш замислен, но пред теб се плиска светлина и живот - целият град е в краката ти. Грозотата, мръсотията се губят, отпадат от погледа. Виждаш красивата бяла столица, минаретата на джамиите, отправени към небето, а куполите са в основите им с арабските каменни украси и всичко е сякаш бижу от диамант, обкръжен от изумруда на морето, блеснало с цялото си великолепие на афиканското слънце.
Гласът на мюезина пори топлият въздух и кани правоверните на молитва.
Вълшебен град. При всяко посещение те вълнува и поднася нещо ново да те привлече и спечели.
Увлякох се да описвам Alger, който опознах от много посещения.


На нас ни предстоеше да пътуваме с кола 350 км. на изток към гр. Жижел гдето работеше съпругът ми и гдето очаквах да имам дом за 2 години.
Пътувахме дълго през равнина, а в далечината ни очакваха Атласките планини. След час път, в първия град бях изненадана от дървета- фикуси с височина над 20 м. от двете страни на главния булевард - същите фикуси, каквито ние в България отглеждаме в саксии за декорация на дома. Изненадите няма да секнат и все пак още предстоят за мен. Навлизаме в обширен район наречен Голяма Кабилия с административен център Тизи-Узу. От двете страни на пътя се редуват обработени и необработени земи. Не рядко в пустеещите земи с огромни размери, личат руини на големи стопанства с разрушени къщи сред каре от редица високи дървета, сочещи бившата ограда. Това са остатъци от бивши стопанства на французите, които след войната за независимост на Алжир с Франция, са били принудени да напуснат страната.
Навлизаме в Атласите. Редуват се скални ридове с котловини и в тях зеленина и портокалови дървета, с оранжеви плодове, в разгара на зреенето през февруари. Изненадана бях, че планината е гола, без дървета и храсти, дори без трева. Изкачвайки се високо, не усетихме хлад, а напротив - ставаше по-горещо от напечените голи скали. Пътят често се вие на зиг-заг, няма потоци, няма водопади. Пресякохме една река в ждрело с тесен мост, гдето сякаш се бяха събрали всички коли на Алжир.
Спряхме по обед на едно голо място с единствена сграда-ресторант. Сервираха само печени кокошки в голяма чиния за цяла група или за сам човек. Видях на близката маса как един внушителен мъжага с огромна чалма, отпретна широките си ръкави и задейства с пръсти. Ловко отстрани кожата на кокошката и я извади от чинията на масата, късаше месо и бързо излапа всичко. Извади голяма кърпа, избърса ръце и дотича в автобуса, който чакаше отвън. Предпазливо отместила поглед видях, че никой арабин не яде кожата на кокошката.
Потеглихме отново и след дълъг път стигнахме Бежайа. Внушителен с красотата си град, разположен терасовидно на брега на морето, важен за страната пристанищен и административен център. Осеян е с руини от стари градски стени, фортове и цитадели от турската епоха - царуването на Фатимид.
Продължихме пътуването на изток и все на изток, вече в района на Малката Кабилия. Пътят следва брега на морето, издълбан в отвесни високи скали, все-едно е тунел с открита една стена към морето, което се вижда отвисоко, като в пропаст. Там се виждат кораби, мънички като детски играчки сред белочели вълни. Понякога пътят излиза на открито край отдръпнали се от брага отвесни скали, с причудливи форми и обрасли с олеандри, цъфнали сега в моя чест. Ароматът им се смесва с този на морето и прави въздуха невероятно сладостен за мен астматика - вдишвах, поглъщах го с удоволствие, като вкусно лакомство.
Това пътуване край морето е вълнуващо с красотата на пейзажа.
Отивайки нататък, все на изток, изведнъж се разшири простора край пътя и вече привечер влязохме в Жижел, града в който работеше съпругът ми и малко по-далеч градът Тахер гдето обитавахме апартамент в нов жилищен комплекс подобен на тия у нас. Разполагахме с хол, две спални и кухня, обзаведени задоволително. Необичайно за нас бе това, че подът е покрит с мозаечни плочи. Ходейки из стаите, стъпките се чуват като в празна църква. Спалните гледат на изток към съседни жилища, а холът на запад, с далечен свободен поглед и две палми, показатели, че се намирам далеч от България.
Щом се прибрахме, веднага дойдоха българи, колеги на Кънчо, живущи в съседни апартаменти. Наприказвахме се за България - носех новини от отечеството и нова подкваса кисело мляко и други такива родни неща. Много от тия хора отдавна не са били в България и болееха за родния край.
На следващия ден, Кънчо отиде на работа, а аз се почувствах сама, затворена и уплашена да изляза вън от дома. Очаквах човек да смени газовата бутилка на печката, за да сготвя. Съпругът ми ми обясни, че човекът се казва Джамел, малко глупав или кротко луд, нещо по средата. Идва той, разговаряме, но не се разбираме. След време разбрах, че той знае само няколко френски думи, но аз търся вината в себе си. Как да, е сменихме бутилката и платих. Останах ядосана, че не мога да се справя с един прост човек, след като само до преди няколко дни бях на преподавателската катедра, с авторитета на знаещ човек. Конфузно положение. Амбицирах се упорито да уча езика.
На обяд се смяхме на моето приключение. Обедната почивка е три часа, за да си подремнат арабите в горещините.
На следващия ден се наложи сама да пазарувам. Съседката ми, българка, ме успокои, че е много лесно - сочиш стоката и с пръсти показваш 1 кило или 2 кила.
Опитах. Магазините в България повсеместно бяха държавни и на самообслужване. В Алжир, в провинцията, магазините са малки. Много храни се предлагат в изправени отворени чували, други в опаковки по рафтовете, чийто надпис на мога отдалеч да прочета, трети на тезгяха - например кравето масло в един огромен куб със страни 40 см. От него се реже и тегли на паланц, като продавача оставя на парчето ти отпечатък на пръстите си, които точно там стават по светли и по чисти. Месото, овче или телешко, се предлага, като половина от очистеното животно е окачено и виси достъпно до теб. Можеш да посочиш от где да ти отрежат и ще го получиш. Продавачът е собственика или синовете му. Много са любезни, сякаш цял ден само теб са чакали.
Посетих два магазина без успех. По улиците и в магазините само мъже. Притеснена се върнах у дома. Грабнах българо-френският речник и учебниците, записах си названията на продуктите, които трябва да купя. Обмислих въпросите си и предполагаемите отговори. Вървя отново към магазините и на ум преговарям "урока" си. Този път се справих. И така всеки ден обмислях какво трябва да кажа и какво очаквам да чуя - цените, парите, учтиви изрази и прочее. Целият ден бях сама и освен готвене и плетене, упорито учех френски език с помощта на учебници. Четях на глас - отначало бавно, после ускорих на нормален говор, но трябваше и да слушам езика и някой да ми помага. Необходим е добър слух за произношението, а аз го нямам. Всичко това беше добра работа за мозъка ми, който никога не оставям да мързелува. Може би и за това сега пиша, колкото и глупаво, и гротескно да изглежда.
Имаше и друго неудобство при пазаруването в Алжир. В арабското семейство жената е затворена у дома си и пазарува съпругът. В магазините продавачите са мъже, купувачите мъже, на улиците се движат само мъже, по масите пред кафенетата само мъже - там се събират да си побъбрят и покажат новите си дрехи. Мъжката суетност е на висота. Пият кафе или ментов чай в малки стъклени чашки. Пиян човек там не видях. Областта бе в сух режим. Това определя валията - областния управител. Щом даден валия приеме властта, той има лично право да реши редица неща за областта, между които и употребата на алкохол. Съседната област, с център Бежайя бе в свободен за алкохола режим. Българите ходеха там да си купят алкохолни напитки за в къщи за нашите празници.
Българската колония от гурбетчии като нас в двата свързани града - Жижел и Тахер - наброявахме около 20 човека: инженери, архитекти, техници, лекари, ветеринарен лекар и агрономи. Събирахме се на нашите празници, пък и много често в българския клуб заедно гледахме телевизия - тогава телевизорите не бяха по нашите финансови възможности. Предаванията бяха на арабски и френски езици. Редуваха се дълги концерти арабска народна музика с джаз и класическа музика. Филмите бяха вносни европейски и американски, чудесно озвучени на френски език.
Дълго време телевизията бе единственото ми развлечение. По-късно открих книжарницата, в която можех да седна в ъгъла пред масичката и да почета. Прието е и има удобства за това. Отначало разглеждах модни списания за трико - много плетях пуловери и днес се чудя на тази си тогавашна страст.
Често в книжарницата вместо бащата, работеше сина - ученик в лицея. Той любопитен пита за социалистическа България, аз с учителските подходи в разговора, стигнахме почти до приятелско разбирателство. Той ми позволяваше да вземам книги за четене у дома, срещу депозит - после ги връщах и получавах обратно парите си. Така си осигурявах културна храна.
Именно в разговорите с това момче се осмелявах да задавам любопитни въпроси, свързани с някои особености в бита на арабите. Учудваше ме, например, защо най-често за цвят на къщите, освен бяло се използва индигово синьо. Той се засмя и каза:
- Против уроки, мадам, против злите сили. Най-сигурно е да натопиш китката на ръката си в синя боя и я отпечаташ на бялата стена в стаята си.
Той бе много изненадан, като му казах, че ние носим червено против злите сили.