автор: desert_fire

Mojsei & desert_fire

Допуснах Пустинния Огън
в интелекта си,
а той затанцува
в диханието на чистотата ми,
за да изгрее в озарението
на невинността,
на гребена на вдъхновението
и озарението, като поле
на възпроизводство
на Приятелството ни-
стихия, понесла в утробата си
мъката на човечеството.
Покани ме на танц
и затанцувахме двамата
като щастливи хора,
които са нагазили
в страданията на човечеството,
но не ги носят в сърцето си
и затова ние свирим
с ритмите на самия живот,
а не се нуждаем
от поетичното лицемерие
като посредник
за украсяване
на болките на човечеството.
Съвременният свят
е една преизподня,
в която поетите се надпреварват
с измислените си метафори
да украсяват кървящите си рани,
за да забавляват публиката,
която не иска проблеми,
а удоволствия.
"Мъките ни са достатъчни
и не искаме да слушаме за тях!"-
казват човеците
и се обърщат към поетите,
за да погълнат доза заблуда,
с която да прекарат вечерта.
А критиката?
Срещу съответното заплащане,
тя ще се изкаже от името
на литературата
и ще го направи
с подобаващ вкус.
Огънят на Пустинята
е редом с мен,
за да пренесем
невинноста през полето
на напуканите души.
Такава е мисията ни
и ние я постигаме реално.