Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: fripiashop
Днес: 1
Вчера: 0
Общо: 13942

Онлайн са:
Анонимни: 388
ХуЛитери: 2
Всичко: 390

Онлайн сега:
:: marathon
:: mariq-desislava

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Октомври 2021 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
6 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПрозорец към реалността
раздел: Есета, пътеписи
автор: Lesonir

Светът се руши, макар и неговата разруха да е прикрита под прогреса и само проглеждането на обществото може да го спаси!
Нощ е - тъй хладна и спокойна. Вятърът тихо шепти, люшкайки нежно листата. Навън вали, а никой не си и помисля, колко красива е звездната тишина. Гледам през прозореца, но не виждам мръсните улици, тъжните фасади на сградите или самотните пешеходци, загубили красотата на живота в ежедневието си и отърсващи се от водните капки, сякаш те са нахални мухи. Някога исках да съм сляп, за да не виждам разрухата, прикрита зад прогреса, да не съзирам упадъка на света. Вече скуката на ежедневието ме обзема и ставам част от безличните тълпи на общесвото. Най-големия ми страх бе да се превърна в някой, който не се интересува от бъдещето на света и ето, че днес гледам през прозореца - моята единствена връзка с реалността -, а не виждам, как покрай мен животът се развива към смърт. И що за живот е това? Човекът се превръща в машина. Вече не може да оцелява сам. Черпи благата на заобикалящата го реалност без да съзнава, че един ден те ще се изчерпят. Издига монументи, които тънат в прах или се рушат. Твърди, че живее в най-големи удобства, а сгради горят, се разпадат и всичко извън дома му тъне в боклук. Дори изразът "каменна джунгла" е комплимент за едно общество… в джунглата има мир, подредба на задълженията и наслагване на оригинални форми и цветове.
Гледам през прозореца и се радвам, че мръсотията, която въздухът блъска по него, не може да ме достигне, но съзнавам, че тя се просмуква от всякъде, че достига дори до сърцата на хората, а последните днес са зомбита, живеещи единствено за днешния ден. Страх ме е, че ставам като тях, че животът губи смисъл за мен. Не мога да приема, че ще съществувам спокойно и безсмислено, докато светът се руши, разпада и мре. Но, ето, че гледам навън, а не виждам тъжните, мръсни фасади на сградите и безличните лица на пешеходците. Какво е станало с мен? Сбъдват ли се моите страхове и кошмари? Не… аз съм различен!
Бавно отмествам поглед нагоре и с радост откривам, че от моя прозорец мога да гледам звездите. Те ми носят надежда и спомени. Бавно намигат ми те. В тях откривам съдба, мечти и бъдеще.
Нощ е - тъй хладна и студена. Далеч в небесата, иззад завеса от газове и мръсотия, ми се усмихват звездите и шептят, че няма смисъл да се оплаква настоящето. Те с радост живеят, но и умират с красота, а това ми говори, че всичко, което е велико ще умре - искаме го или не. Приемам, че светът трябва да загине, но съзнавам, че нямам право да разреша на хората да го измъчват. Какво ли мога да направя аз? Сама природата кърви под ударите човешки, но не се надига, а само стене, чакаща края и своето отмъщение… Защото умре ли Земята, ще умрат и хората!
Усмихвам се, макар и чувстващ своята слабост пред глобалните, разрушителни вълни на обществата. Тихо стърже моливът ми по белите листи. Аз наистина съм различен - не мога да се боря с хората, но мога да им отворя очите. И спомням си, как някой някога беше ми казал, че няма по-силно оръжие от езика. Никога не съм се мислил за велик и напротив наричали са ме идиот и левак, но пък мога да драсна ред или два и имам смелостта да разреша на мислите си да се излеят върху листа. Пиша своя зов към обществото, но не търся слава, а надежда, че един ден някой ще прочете моите думи и ще види света през очите ми. ЗАЩОТО СВЕТЪТ СЕ РУШИ, МАКАР И НЕГОВАТА РАЗРУХА ДА Е ПРИКРИТА ПОД ПРОГРЕСА И САМО ПРОГЛЕЖДАНЕТО НА ОБЩЕСТВОТО МОЖЕ ДА ГО СПАСИ!

КРАЙ


Публикувано от mmm на 02.05.2004 @ 10:36:51 



Сродни връзки

» Повече за
   Есета, пътеписи

» Материали от
   Lesonir

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.10.2021 год. / 19:04:10 часа

добави твой текст
"Прозорец към реалността" | Вход | 2 коментара (2 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Прозорец към реалността:"някога исках да съм сляп"
от Ufff на 02.05.2004 @ 15:15:23
(Профил | Изпрати бележка)
Каменна джунгла безучастна
зомбира ни.Но нека сме пристрастни.
Не всичко от света ни се руши.
И пак сме живи.Имаме мечти.

Дали да си парче от свят
или пък да не си-
това е избор.Тук решаваш ти.


Re: Прозорец към реалността
от tortila_flet (urcam@abv.bg) на 17.05.2004 @ 12:34:39
(Профил | Изпрати бележка)
И какъв е изборът?
И имаме ли избор?
Хубаво е поне това,че и други мислят за същото...
Надявам се...
Иначе...