автор: rainy

Дръзко е.
Да бъдеш каскадьор на себе си.
От небето
до земята
има само няколко секунди падане.
Колкото е разстоянието между две очи.
          Жак Превер

"Не пишеш изобщо щастлива поезия".
Сега ще е проза. И грозна до смърт.
Питам: как се създават красиви стихове,
когато вирееш в полярния кръг...
Шест месеца бяло,
шест месеца дишане,
шест месеца черно,
шест месеца нощ…
Цветята така се превръщат във лишеи,
оцеляват - без въздух. Без диафрагма.
Студено каляване.
С висящ над аортата Дамоклев меч.
И си безкрайно, жестоко обичана!
Чувстваш се горе, там -
над върха!
Така, както никога, никога, никога...
Господи, знаеш ли какво е да ЗНАЕШ?
Изведнъж - рязко убийство. Сънуваш черепи.
С избодени дупки, вместо очи.
И си мисля...
Колко обич е нужна? Колко обич?! И вярност...
За нея! За нея - лисицата.
Опитомява до корен,
и до изтичане... После те изоставя.
Разбира се, за твое добро!
(Колко зло е сътворено в името на тази кауза.)
Заобикаля те умишлено. И мълчаливо.
Усмихвам се. Нищо!
Горчи ми. Горчи ми...
Нормално е. Плащаш висока цена, когато си останал.
Не, явно не мога да пиша стихове,
при положение, че любовта ми (и щастието)
в тях са невидими,
но умея да чакам - дори и във нищото.
"В богатство и бедност". Така, както трябва...