автор: hekata_5

Който е обичал, обича и ще обича ще разбере... Любовта е общ език, неподвластен на преводи, интерпретации или съкращения - тя или е разбрана, или е недостижима!
Предислов:
Този разказ е базиран на всички ужаси, които хората като мен изживяват всеки ден, за да се наричат достойно Хора, за да бъдат равни и за да обичат наравно с другите.
Посвещавам този разказ на най-голяма си любов - любов намерена, усетена, изживяна и погубена само от мен...

На Д. с любов...



Истинските случки се случват, за да се разказват. Измислените - за да поучават и предпазват...
За да се случи описаното по-долу са необходими едва три минути слабост, един дъжд и много любов...

Да плащаш в спомени

Болерото на Равел гърмеше още в ушите ми, когато пълзешком излязох от блока.
Кръвта бавно се събираше в главата ми и бучеше по отеснелите вени, виеше ми се свят. По мократа от дъжда улица пробляскваха светлините на уличните лампи, студът ме караше да затаявам дъх. Едвам дишах и в гърлото ми се бе насъбрала толкова много болка, просто чакаща да се прероди във вик, подтискан от години. Вървях много бавно, в малкото ми разсъдък, който ми бе останал се блъскаха хиляди мисли, и подобно на пеперуди в буркан, чакаха някой да им даде глътка въздух, за да оцелеят. Стиснах якето си и се загърнах. Беше ми много студено - бирата, с която бях залян започна да замръзва на косата ми и да изстива по блузата ми. Очите ме боляха и светлината ги пронизваше като шпага.
В този миг усетих как тялото ми, безпомощно се свлече на земята. Лежах и гледах как дъхът ми се превръщаше в пара. Дишах тежко, буцата в гърлото ми още ме стягаше, но не можех да заплача. Вече нямах сълзи...
Ръцете ми все още стискаха якето и се опитвха да скрият тялото ми от студа, косата ми бе мокра, целият смърдях на цигари, бира и слюнка. В съзнанието ми, като парчета счупено огледало, се сипеха откъслечни спомени за случилото се - как Той стоеше и гледаше отстрани, докато Дракона викаше най-обидните имена в лицето ми, и ме заплюваше, как ме удряше с цялата злоба, която алкохола му бе придала. Сякаш виждах отново физиономиите на приятелите им, които ме гледаха с отвращение, сякаш съм... по-скоро, сякаш не съм човек. Виждах съжалението в очите на някои, огорчението в очите на други, омразата в тези на Дракона, безразличието в Неговите.
Улицата бе тиха и пуста. Затворих очи и си спомних живота преди да се върна в големия град, когато живеех далеч от хората и далеч от проблемите. Когато всичко, което ме правеше щастлив бяха само слъчевите лъчи, песента на гората и топлият вятър. Видях майка си, която стоеше до вратата на къщата и чакаше аз и сестра ми да се приберем. Видях всичката красота и цялото щастие, на което се радвах преди...
Отворих очи - красивото лято се разтвори в грозната декемврийска, морка улица на която лежах като безчувстен труп и чаках някой да ми помогне. В далечината чувах гласове - младежки гласове. Те се смееха и викаха опиянени от алкохола и тревата. По едно време спряха - настана тишина, но в прозрачният студен въздух именно тя ми донесе шепота на тези минувачи:
- Това не е ли онзи педал от твоя блок? - каза един.
- Той е - отговри му друг.
Направих услие да стана. Ръцете не ме слушаха:
- Моля ти се Господи, - шепнех и стисках якето си. - Моля ти се.
Успях да застана на колене в калта. Зад мене идваше тропотът на много обувки по паважа. Обърнах се и ги видях - настървени и ехидни, идваха бавно към мене и се усмихваха нагло, сякаш са ударили джакпотът.
Нададох вик и се изправих. Опитах да побегна, но краката ми се оплетоха един в друг и се свякох за земята. Впих пръсти в мократа земя и пак се надигнах. Едва закрепил се на колене, чух минувачите съвсем близо да викат: "Хванете го тоя изрод!". Подпирайки се по стените се затичах из тъмните, студени и противни улички на квартала. След мене летяха тези страшни гласове. Вдигаха шум и викаха, точно като туземци, тръгнали на лов. По лицето ми се стичаше дъжда, по ръцете си направих белези от триенето им в стените на блоковете и къщите. По едно време пред себе си видях шахта - тъмна, дълбока и закътана. Скочих в нея и нагазих до колене в мръсната вода. Свих се на кълбо и зачаках - гласовете профучаха покрай мен и се стопиха в мрака.
Дишах много трудно - студът и уплахата ме довършваха. Бях на не повече от минута до дома си, но както в хиляди други нощи, тази минута за мен бе вечност.
Клепачите ми натежаваха - главата ми се олуляваше, и същността ми изчезваше насред океан от лепкава и задушаваща пустота и огорчение. Дъждовните капки монотонно падаха по полуизгнилите листа и създаваха приспивна мелодия, достойна за Стиксовите брегове. Унасях се все повече в смътните си спомени за душевен мир. В моменти като този, спокойствието и щастието ми изглеждаха нереални и нищожни.
Цялото ми същество за миг престана да съществува, усетих една тръпка, тръгваща от петите и стигаща чак до сърцето, тръпка на внезапен прилив на енергия. Отворих очи и с всички сили се втурнах към вкъщи. Преминах през калните градинки и по мен се натрупа мазен и слузест слой кал, в косата ми имаше листа, по лицато ми се появиха синините и цицините от престоя ми при Него.
Вече виждах блока - имах усещането, че той бяга заедно с мен и ми се подиграва. И пак тези спомени - на ухилените личица на съучениците ми от малкото провинциално градче, където пак аз бях врага. Бях враг, защото отново бях различен - роден и израстнал в големият град. Пред очите ми се появиха настървените малки ръчички, стиснатите от омраза и удоволствие зъбки, усетих същата болка - пронизваща чак до сърцето болка и чух звукът на строшените кости, свистенето на желяната тръба във въздуха. Отметнах глава, от нея полетяха хиляди капчици дъжд. Почувствах силната воля за живот - нямаше да се предам. Не и сега - стигнах твърде далеч, за да се предам точно сега.
И продължих - крачка след крачка. За всяка стъпка по тази земя, плащах в спомени - всяка една крачка-Спасение ми костваше един болезнен спомен. В далечината отново чух свистенето на снежните топки, пълни с камъни и стъкло, чух смеха на съучениците си, когато ходех по коридора с окървавена от раните си тениска, усетих многогодишният прах на строежа по пръстите си и се видях как стоя на перваза - малко дете, с насълзени очи и сърце, наранено до кръв. Видях отново как влакът ме понасяше към София, и оставях малкият нищожен градец зад себе си, чух въздишката на отблекчение, изтръгната от претърканото от въжето гърло. Отново се потпих в тълпата на първият си учебен ден в новото училище, отново плаках със спомена за нараненото достойнство. Пак бях в мрачната стая при класът си, когато за пръв път разбраха, колко болка може да се заключи в едно сърце, неразбрано от никой, различно от другите, обичащо по забранен и омразен начин. Пак бях със спомена си в тъмнината на нощта, когато усетих за пръв път болката на несподелената любов, виждах първият човек, който ме накара да почувствам какво значи тя да е вече нечий друг - не мой, а на моя приятелка - човек, с който споделях всичко, който знаеше всиките ми болки, всичките ми страхове, всичките ми страдания и всичките ми надежди. Той сега беше неин. И още е... Усетих отново какво бе чувството, единственият човек, който искаш да е до теб в момента да стои срещу теб и в прегръдките си да не държи теб, да не обсипва теб с нежни имена и с целувки, а някой друг - друг, който дори не можеш и да мразиш, защото и той ти е толкова скъп. Спомних си колко сълзи се стичаха по бузите ми, когато оставах сам на улицата и как виех от болка в леглото си, опитвайки се да изтръгна тази покварена любов от себе си, как се мразех за това, че съм различен, как се ненавиждах, защото бях осъден на самота и вечно страдание и неразбиране. Как изкривявах думите си, как стисках до кръв ръцете си, за да не ми проличава, как мислено крещях, докато някой срещу ми ме оплюваше, без дори да ме познава, без да знае каква болка е това да си чудовище в очите на всички... и в своите. Пак бях до Него в кафенето и поглъщах жадно всяка негова дума и дори не смеех да го докосна, за да не разваля магията, която струеше от дружелюбното му лице. Както повечето хора, той не разбра нищо от това, което се случваше в съзнанието ми и живееше една година с мисълта, че аз просто много го уважавам. А аз се опиянявах от неговото присъствие и го засипвах с купища въпроси, винаги бях усмихнат, вечно го питах как е прекарал деня си, мълчаливо пеглъщах всичките му разкази за похожденията му, гледах го и не можех да му се нарадвам, само в мислите си казвах това, което наистина исках да кажа, а на яве му казвах да продължава в същият дух. Показах му истинската любов, за да мога да се оттърва от чисто човешката логика - свободен, значи - мой! Но любовта изчезна, със същият трясък, с който се появи и в сърцето му се отключиха болката и огорчението. Аз търпеливо чаках неговата Тя да се върне, но не дочаках... Той в отчаянието си, а аз в самотата си се отдадохме не на когото трябва...
Имах още крачки до сигурността на жилището си, защото дори и то не е мой дом, и дяволската игра на нощта превръщаше цялото това стълптворение от спомени в ледени игли, с които студът ме пробождаше под кожата. Сълзите в очите ми бяха фалшиви - не ме болеше толкова. Това беше изводът, който тази вечер на ужасът ми даде - болката на тялото е нищожна, в сравнение с болката, която изпитва всеки човек, чиято любов е невъзможна.
Скоро бях в дома си, и уморен от живота си и от тежкото бреме на Различието заспах безпаметен сън.
Така и не се излекувах - кръвта ми изстиваше всеки път, когато чуех младежки гласове, криех се из тъмните улички, за да не ме види някой, че минавам, чувствах се нищожен, маловажен и отвратителен. Образът ми в огледалото сега бе още по-грозен - преди виждах само един гнусен педал, който с цялата си наглост още е жив, а сега там ми се усмихваше една грозна, мизерна отрепка, със зачервени от недоспиване и тихи сълзи очи, с неизлечима подутина на челото, досущ символ на глупостта ми да вярвам, че отдавайки се на един, бъдейки с един, ще обичам тайно и ще живея близо до друг. Отбягвах приятелите си, защото не исках да ме видят как бавно потъвам в себе си, отслабнах и спрях да чувствам - бях безразличен към всичко. Единственото, което ми беше в съзнанието бе, защо Той не ме потърси? Нима нищо не знача за него, след толкова време? Бяхме приятели. Той излизаше с нас - моята компания. Моята? Сякаш имам нещо мое, което е по-стойностно? Целият ми живот е просмукан от тази омразна роля, която кой знае кой ми беше отредил - да нося толкова живот, и да ми е забранено да го обръщам в любов. Нали това е смисълът на съществуването - да оставиш следа. Едни я оставят с картини, други с музика, а аз - каква следа оставих аз?
Коя,... коя е - дали тази на тъпят педерас от петия етаж, който е грозна, мъжка курва, чукаща се с всеки, готов да му пусне, или тази на Аз - човекът с много спомени, с които плаща на самия Дявол, за да го топва по-дълбоко в малкият Ад, отреден да носи в сърцето си, за да открие в жупела на изпепелената надежда, новият рай...