автор: EtZeV

Беше пролет.
Ранна ролет, но не тази красива, пълна с аромати и романтика пролет, а студена, мрачна и дъждовна. Все едно с есента си бяха сменили местата. Нямаше нищо красиво, само тъга и мокър асфалт. Не спираше да вали вече седмица и настроението бе подтискащо и сиво. Хората бяха сиви, улиците бяха сиви, дори светлината на уличните фенери, които светеха и денем, бе сива. Никой не искаше да излиза в това неприятно време, а на когото му се налагаше да го стори се разхождаше навън с голям черен чадър. Като че ли друг цвят за чадъри нямаше. Във всичко това имаше някаква траурност, която правеше обстановката още по-тягостна.
Той не се чувстваше добре от известно време. Носът му течеше, кашляше, виеше му се свят, типични признаци за грип, но като че ли не беше това. По принцип бе предразположен към болести още от малък и майка му трепереше над него и го пазеше като писано яйце. Но когато контролът е по-стриктен, контролираният по-често се изкушава да избяга от него. Въпреки препоръките и напътвията той се бе изкушавал няколко пъти да „опита" от забранените прахове.
- Какво толкова! Една птичка пролет не прави! И няколко няма да успеят. - разсъждаваше той. И имаше логика в думите му...
Но от последната линия бе минало известно време. Достатъчно, за да не му се иска пак и достатъчно, за да си помисли, че отдавна не е шмъркал. Но за съжаление или не се разболя! Ходи на лекар и му казаха, че всичко е наред, Дребна настинка, няколко дни в къщи и щеше да се оправи. Но за всеки случай му назначиха пълни изследвания. Не беше много страшно - кръв, урина, някакви секрети от гърлото и това е. Стана бързо, но резултатите щяха да са готови едва след няколко дни. Може би времето щеше да се оправи, а с него и настинката на младото момче и всичко щеше да бъде забравено. Цветя, птички, пролет като пролет, само да спреше да вали.
Той се прибра. Не пожела да обядва, а си легна и дълго гледа през прозореца ситните капчици студен дъжд. Лежа така цял следобед, а на вечеря предпочете да повърне вместо да седне на масата да хапне нещо. Родителите му бяха много разтревожени. Майка му сновеше напред назад и кършеше пръсти. Малкото й момченце! От толкова грижи и треперене над него не бе забелязала, че той вече е мъж. За нея това едва ли беше просто настинка. Но никой нищо не можеше да каже преди да излязат резултатите. А синът й беше зле. Всеки ден отслабваше все повече. Бе блед, с торбички под очите и с едно такова мрачно и апатично изражение... като на вече мъртъв.
Още на втория ден от болницата му се обадиха за още изследвания.
- Нищо обезпокоително. - каза сестрата от болницата.
Той едва стана от леглото си и за малко да припадне в асансиора. Пътят до болницата не бе дълъг, но него така го изтощи. Като отиде трябваше да чака дълго. Взеха му още кръвни проби, а сестрана жално му се усмихваше и клатеше глава.
- Какво има? - попита момчето.
- Не се притеснявай, още нищо не е сигурно. - отвърна му тя.
Но тези думи вместо да го успокоят го изплашиха още повече. Телефонът му иззвъня и едно звънливо гласче отсреща каза:
- Къде си? Цял ден те търся! Оздравя ли вече? Толкова ми липсваш!
- В болницата съм, взимат ми още кръв... май нещо не е наред. Извини ме, че не ти се обаждам, но искам да се оправя. И ти ми липсваш.
- Е оправяй се, аз ще чакам! Имам толкова много неща да ти разказвам! Чао за сега! - каза момичето отсреща и затвори.
Сестрата погледна накриво и заклати отново глава. На излизане му каза:
- Пази се момче и без никакви преки контакти с някого докъто резултатите не излязат.
А дъждът не спря и тези дни. Валеше сякаш небето се е продънило, сякаш някой горе плаче неутешимо. Навън бе Пролет... Есенна-пролет или Пролетна-есен... сива, мрачна и дъждовна.
След седмица той отиде да си вземе вече готовите резултати. Дадоха му всичко прилежно подредено и казаха да иде при личния си лекар. Всички резултати бяха много зле. Ниско имунно число, ниска кръвна захар... левкоцити, еретроцити, тромбоцити... пълна каша. Лекарят разглеждаше резултатите, клатеше неудобрително глава и цъкаше с език. Едно от изследванията бе в плик, запечатан и с големи, червени букви на него пишеше: "ТЕСТ ЗА СПИН". Лекарят го взе в ръце, огледа го и го подаде на пациента си. Когато момчето го видя погледна втрещено и побледня още повече от преди. Сега лицето му бе бяло до прозрачност, а очите му големи и пълни с угасващи звезди!
- Нима е възможно... аз....!?
- Незнам, трябва да отвориш плика, за да разберем - каза тихо лекарят.
- Мога ли да го отворя сам? - попита и с трепереща ръка пое плика.
- Разбира се, но да знаеш, че това е много важно и трябва да си отговорен.
- Да! - каза нервно момчето и излезе.
Навън продължаваше да вали. Той вървеше угрижен и стискаше плика колкото може по-силно. Вървеше без цел и посока, просто прескачаше локва след локва, а след известно време и това загуби смисъл и той вече не гледаше къде върви. Улиците станаха еднакви, блоковете също... нямаше значение къде се намира, нямаше значение на къде ще тръгне, нямаше значение къде ще стигне. Нищо нямаше значение освен онзи плик в ръката му, плик, който щеше да начертае пътя му от тук нататък. Безброй въпроси се въртяха в главата му като пчели в кошер - жужащи, бръмчащи и забиващи острите си жила в стените. „Нима бе възможно?" „Как?" „От къде?" „Защо?" Отговорите бяха някъде там, но него го бе страх да ги потърси. Апатията и страха го бяха завладели напълно и той бе мрачен и ужасèн. Дъждът ли предизвикваше тази апатия или пликът в ръката му? Нали бе пролет? Той вървеше по сивите улици с напукан асфалт и полека главата му се изпразни от всички мисли. Там някъде се завъртяха бавно и тихо думички от някакво стихотворение... Започна да си го рецитира гласно, с надеждата да си спони от къде са:
...до пролет,
до другата пролет...
Тя - пролетта -
дойде прекрасна:
със слънце,
с топъл лъх
и рози.
.......
Той - другият, умре.
А ето -
отвън е пролет.
Надалеч
се стрелкат птици по небето.
Но той не ще ги види вече.
Стана му още по-тъжно и подтиснато. Като че ли с тъгата дъждът се засилваше, а с дъжда се засилваше и тъгата. Спомни си как през летните нощи седи на покрива на панеления блок и гледа града от високо. Като малки електрични пеперуди се гонеха светлинките на града. Спомни си как тичат с приятелката си из парка и се смеят щастливи. Спомни си за игрите с малкото кученце пред блока. Спомни си... спомни си толкова хубави неща, които му изглеждаха кухи и празни. И заплака. Вървеше, а сълзите му капеха и се смесваха с дъждовните капки. Със замъглен поглед той видя един строеж обграден с метална ограда, на която висеше табела: „ВНИМАНИЕ!!! Строителен обект". Момчето отърси глава като да разкара лошите мисли от главата си и се промъкна в сградата. Качи се на покрива и седна на ръба. Сградата бе на около 10 етажа и се виждаше доста голяма част от града. Макар и да бе ден много светлини бяха запалени и на фона на тяхното сияние дъждовните капчици изглеждаха още по-студени. Той все още стискаше плика със зловещия надпис. Поседя така известно време замислен с празен поглед, в който вече не грееха звезди, само тъмнината на празното пространство се отразяваше там. Отново заплака. Не искаше това, но сълзите сами се стичаха от очите му. Затвори ги и стисна решително плика. Как пареха тези сълзи, стичащи се по лицето му, а допирът до плика режеше като с нож! Болката бе огромна. Но може би нямаше от какво да се бои, това бяха резултати като всички останали! Може би по ирония на съдбата тези щяха да са добри и той напразно да се е притеснявал толкова... Погали плика с треперещи пръсти и го отвори. Извади парчето хартия отвътре и с още по-треперещи пръсти го поднесе към лицето си. Там, най-долу пишеше: ХИВ ПОЗИТИВЕН / СПИН!
- НЕеЕееЕееее!!!!!! - изкреща силно той. - Господи НЕ!
А сега какво? Родители, близки, роднини, приятели... и тя. Какво ще им каже, как ще им го каже? Та той самият нямаше и идея как е станало това! Седеше и не мислеше за нищо. Не бе възможно да мисли за каквото и да било. Точно сега всичко бе загубило смисъла си…дори животът! Градът се виждаше почти целия от тук и той се разплака още по-неудържимо. Нямаше кой да го прегърне или поне да хване ръката му, за да усети поне малко топлина. Поколеба се за миг, избърса сълзите си и се изправи на ръба на покрива. Затвори очи, от които се отрониха още няколко сълзи. Той трепереше. Бавно и внимателно разпери ръце и се надвеси напред. В главата му нямаше нищо, ни помен от мисли или спомени, ушите му пищяха, очите му горяха от топлите сълзи... Полетя. Полетя за кратко и после с едно глухо "туп" падна на попукания, мокър паваж. До него падна и отвореният плик обърнат така, че думите ХИВ и СПИН се четяха ясно. А дъждът продълваваше да вали тъхо, кротко и невъзмутимо... Само сивият подгизнал от дъжд асфалт шепнеше тихо: "Лека нощ, спи и слушай, спи и чакай в мрака...".