автор: peri_pathetic

Аз съм в сарая, където Мустафа е Ибрахим,
а потомците на заточените в Диарбекир
подскачат в ритъма на кюрдско хоро,
сигурно в знак на солидарност с народа на братски Кюрдистан,
който все още се бори за освобождение от "османско присъствие".
"И специални поздрави за Индианеца",
който не носи пера, а само квадратна глава,
и кючеккинята кърши снага,
а тарамбуката бие до пръсване.
Аз съм на седма "Финландия"
(ей, те също ляха кръв за нас!)
и както казваше един поет,
завършил "Българска филология"
(нали знаете, само те имат право да се наричат поети):
"След седмата се разливам".
Да, поетите обичат да се изразяват евфемистично(каквото и да значи това)
но аз просто повръщам в три през нощта,
което означава, че Санстефанска България пак е възкръснала,
за да умре със салютите на тържествената заря-проверка,
която аз не пропускам -
винаги на колене, с шапка в ръка -
никога от геройски загиналите.
А после си тръгвам и вървя по "Шишман",
за да завия по "Граф Игнатиев"
и това ми отнема само
петстотин години.