Сега ще коленича пред олтаря
да се помоля за парче любов.
Душата, репетирала, повтаря:
Това е зов, един човешки зов...
И после, щом небето се отвори,
ще чуя гръмотевичния глас
на тоя, който слуша ни отгоре:
Молитвата ти пълна е със страст.
Душата ти е грешна, но носи я
през времето, което съм ти дал.
Любов не се постига със просия,
неистинска е, ако е от жал.
Такава, на парчета, не познавам.
Осени ли те, цяла си е тя.
Но ето, милостиво аз ти давам
любов, каквато мене връхлетя.
Със нея да заспиваш, да се будиш
и името й жив да те крепи,
тъй дълго на късмета да се чудиш,
че да не знаеш още ли си ти.
Любов такава вече е награда
и само тя е равната на бог.
Ох, струва си да я платиш със ада,
пък нека той в страха ти е дълбок!