автор: alisa

В очите му зелени се оглеждам.
Разбирам, че не съм пораснала.
Поглежда ме усмихнато под вежди.
Това ли било да си имаш щастие?

Това ли е съвсем да заприличаш
на приказките, дето ги разказваш?
Откраднах си най-щурото обичане,
а той пък си открадна празник.

Така го дишам в мрака, че след "после"
се чудя още ли съм жива.
Изобщо не е земен. Май е морски
и синьото безкрайно му отива,

отива му дълбокото и знае,
че всеки път когато в мен потъва
ще му родя за всяко чудо - тайна.
А после нека си пътува...

В очите му зелени се оглеждам,
а там една усмихната наднича.
Излъгах ви, че нямало надежда
да се науча да обичам.