автор: Mojsei

desert_fire & Mojsei


Странен сън сърцето ми събуди-
а будна, заедно сънуваме,
как разбрахме, че с теб сме луди
смело с хора да добруваме.

Колкото сънят ни да е странен,
пътят ни минава през градини
и не го намираме за ранен,
но се промъква и в долини.

В полето виждам свежи рози,
но защо по тях се стича твоя кръв-
може би, за да разбирам този,
който крачи в пътя труден пръв.

А пред себе си, до теб, съзирам,
паднала на пътя малка птица-
леко в пазвата си я прибирам-
нежна, плаха, мила хубавица.

В гръдта си тежко е ранена,
а окото й се чудом чуди,
сякаш знае, че е набедена
да споделя път на пеперуди.

Тя крилата си държи прибрани,
но поглежда плахо към простора
и потичат сълзи неразбрани,
щом съзира озлобени хора.

Иска ми се да напиша ода
с разбрана, ясна, точна мисъл-
как с теб, с грижа за народа,
осъзнах съвременния смисъл.

Просветва ширнал се за мене злак,
а пътеката ни става прашна-
спирам се, откъсвам цъфнал мак,
заедно не може да е страшна.

Вземам мака в трепетни ръце
и разбирам собствената си цена-
чувствам болката му със сърце,
шепнещо ми:"Вече си жена!"

Почувствах полъха на радостта
в сърцето с нежност окрилено,
бликаща от извора на младостта
и пред твойта сила преклонено.

Птицата с жарта си ме дари
и съзрях в себе си небето,
а пък макът нежен озари
трепета невинен на детето.

А вървим по пътища нелепи,
но в сърцата носим жажда
и от нея пия с пълни шепи,
за да може тя да се възражда.

Чувам как гласът ти ми шепти:
"Ще избликнат сили нови, буйни,
но бъди готова с мене ти
за бедите нагли, многоструйни!"

С такива мисли, някак странни,
търся да те срещна с очи
и в зорите, даже ранни,
срещам те, поднасящ огнени лъчи.