автор: LYCKI

Една открехната врата,
очаква нечие завръщане.
Затръшва я среднощна тишина,
а утрото отваря я с проскърцване.

Прозорците с прекършени криле,
от взиране крещят неистово,
презрели всеки силует
и даже сянката на нищото.

Прогниващият праг навъсен,
отдаващ чест на дървояди,
надеждата отдавна е изгубил
да чуе стъпките познати.

Такава къщичка видях
на сън ли бе или наяве
и в нея себе си познах,
самотна и без обитател.