автор: starec

В гардероба на дните глупост зарови
очите, с които уж гледах напред.
Провиснали бяха там стари любови
така хаотично. без никакъв ред.

Безмълвен извиквах лицата и случки
и ето, до момък се чак подмладих.
Да гледаше някой, би казал: За кучки
напразно хабиш и мисъл, и стих.

Но трепваше въгленче живо, пожарно,
и виждах очи, и виждах тела...
Поне съм живял. Не беше бездарно.
Днес никой не шепне тъй дръзко: Ела!

За нощ, за години те бяха богини,
аз - вечен крадец на хладен чаршаф...
Да можех, бих взел от божата глина,
да ги създам отново, без гаф.

Защото с душите сме литнали птици,
но що е душа без стара любов?
С длани и устни, с бедра - о, камшици,
сме писали спомени за послеслов.