автор: starec

Аз умирам и светло се раждам....

Нито умирам, нито светло се раждам,
просто сега вървя си по пътя така.
Нямам приятели, с грижи да ме обграждат,
нито любима с хубави дълги крака.

Нямам си нищо, както се вика стотинка
в джоба ми с радостен звън не звъни,
нямам и стих - седмият в такт от осминка,
само едничка, тя - любовта подрани.

Само едничка тя ми душата обърна,
тъй че сега съм с опаки някак душа.
И ме спасява в мислите да не повърна
ако реша, че безгрешен съм, както греша.

В моята повест няма да смее да стъпи
никой Льоне или прекръстен глупак;
моите пориви нежни са и затова са тъй тъпи,
както на празен казан с олио мазан капак.

Плаче животът, той крокодил е без кожа,
ръфа, а кожата става все на чепик...
Тръгнал съм, леле, тръгнал при Яне на Рожен,
но си играя още на страст и челик.