автор: Keri

- Какво е самотата? - попита тя и погледна през отворения прозорец. Навън слънцето изпепеляваше всичко, до което се докосне.
- Самотата е прозорец. - отговори той и както винаги зачака реакцията й с лека, но зле прикрита усмивка.
- Но без прозорците не бихме могли да виждаме света. - каза тя без да се обръща. Лицето й не трепна, а очите й останаха загледани в далечината. Сякаш това, за което говореха нямаше никакво значение.
- Да. Но прозорците, дори отворени, не могат да покажат истинския свят. Те показват само това, което искаме да видим.
Погледът й отново не трепна и това до известна степен го изненада. Очите й сякаш поглъщаха всичко, до което се докоснеха, сякаш се бяха превърнали в черни дупки. Тя протегна ръка и леко дръпна черния пискюл, който висеше до нея. Завесите паднаха с нежен полъх. Гласът й прозвуча, като че идваше от много далеч, но твърд и ясен:
- Аз нямам нужда от прозорци.