автор: xxlogre

Бях в някаква хижа, високо в планината, през зимата. Времето беше лошо, духаше силен, почти ураганен вятър, Цялата хижа се люлееше от вятъра като кораб в бурно вълнение. Беше качена на някаква пружинна конструкция като къщичката на Баба Яга. Хвана ме страх, но си помислих, че вече съм приключил важните неща в живота си и не би трябвало да ме е страх да умра.

После ненадейно се оказах навън на поляната пред хижата, а от върха на планината се спусна скиор. Беше невероятен скиор, щом си позволяваше да кара в такова време. Движеше се като бог, спускаше се от върха, без път и пътека, дори нямаше нужда от сняг, караше направо през ръбовете на скалите. От време на време залиташе, но уверено овладяваше движението, просто летеше. Накрая при спирането направи салто пред хижата, но само ските паднаха на земята, а той остана прав високо горе, стъпил на парапета на терасата на хижата, изпънат като гимнастик . Доколкото можех да преценя през дрехите му, беше висок, не як, по-скоро слаб, но с невероятно атлетично телосложение. Спортист, но получил своята физика даром от съдбата, без да е издевателствал над тялото си, човек от скица на Леонардо. Забелязах също, че ските са дървени, груби и съвсем непретенциозни, а долната им част е цялата надрана от камъните. След малко се спусна още един скиор. Караше по същия начин по склона. Вече не се учудвах. Оказа се жена. Спря със същото салто, а ските пак се изхлузиха и паднаха. Наведох се да ги вдигна и й ги подадох. Тя ми благодари с усмивка и ме докосна леко по ръката. Беше мила и лъчезарна. Аз също й благодарих и й казах че докоснатото ще ми донесе щастие. "Мmm, really!" измърка тя.

Постояха около половин минута при нас докато си поемат дъх, (пропуснах да кажа, че имаше и други хора около мен) и после пак се качиха на ските и тръгнаха да се спускат по пистата от хижата надолу. Вече се движеха хванати за ръце и за мое и за всеобщо удивление над тях светеха ореоли. Имаха малки, фини, пръскащи искри като от бенгалски огън кръгове над главите си. Там където бяха хванати ръцете им също искреше, както и над върховете на ските им. Телата им сякаш бяха станали прозрачни, виждаха са само огньовете от ореолите как се отдалечават в здрачината по пистата. Изведнъж се сетих, ангели! Това бяха ангели! Бях зашеметен. Гледах след отдалечаващите се огънчета като хипнотизиран. Всичко на което бях свидетел токущо беше толкова необичайно и се беше случило толкова набързо, че не бях успял да оценя важността му. Чувствах се като човек, който токущо е пропуснал нещо много важно в живота си. Бях изпълнен едновременно с възторг и съжаление и не знаех как да постъпя.

Внезапно както се отдалечаваха светлинките, някой ги стъпка с крак. Стъпка ги както се стъпква горящ запален вестник, подхванат от вятъра. Неразбиращо, от глупост. Ангелите вместо да се отдалечат, всъщност бяха станали малки, миниатюрни и се намираха само на няколко метра от нас. Всички които гледахме сцената изтичахме на мястото на произшествието. На местопрестъплението, бих казал, защото това си беше убийство, престъпление. Разпилени, разкъсани, стъпкани остатанки. Като от тежко пътно произшествие. Странното беше, че не се виждаха тела, само безформени разкъсани вещи. Всичко беше толкова нелепо. Не можех да изпитам нищо друго освен празнота и тихо отчаяние. Ангелите ги нямаше вече.

Понечих да снимам останките. Вдигнах фотоапарата, който висеше на врата ми и се опитах да снимам. Нещо не беше наред, не искаше да работи. Погледнах апарата, не беше моя. Откъде бях взел този не разбирах. Изтичах назад да взема моя. И той не работеше. Просто не щеше да щракне и толкоз. Мамка му, ядосах се. Беше още почти нов. Изключих го и го включих отново. Същата работа. Тогава си помислих че може би сънувам. Тази мисъл ме обнадежди. Отпуснах се назад и се успокоих. Нищо не се беше случило. Натиснах ресет.