автор: duende

Ние говорим, говорим говорим
На чаша вино в тъмната стая.
Понякога шепнем, понякога спорим,
Но думите бледи не стигат до края.


Може би съжалявам...
не ми ли личи?
Но искам някак да го замажа.
Ти ме познаваш - не мога дори
едно извинявай да кажа.

Караме се... как искам да млъкнем за миг,
да се погледнем в очите, да плачем много.
Знам, щом заглъхне последният вик,
Ще пристъпи последното сбогом.

И ако някой шут ни попита защо
Се разделяме,
макар че не искаме.
Ще му кажа че отдавна щастието е било,
А сега мрак, тъга, истина.

Сега е толкова лека лъжата,
Като невинна, детска игра.
Няма значение кой поема вината,
Нито първата стъпка чия е била.

Така сме решили и именно днес -
на 14 проклет февруари.
Горди до болка слагаме точка,
Макар че отвътре ни пари.

Аз не издържам - навеждам очи.
Неизречен, отговорът се стопява.
Защо продължава така да боли,
Щом казват, че всичко минава?

Часовникът удря,
Ти ми пускаш ръката.
Ето - Обличаш се вече.
Изправям се - ще те изпратя
До някъде много далече.

Излизаме бавно, а студът ни хапе,
мълчим и разрязваме късния час.
Последна разходка за двама на запад,
Към края, който залязва пред нас.