автор: Nadya

Кога забравихме да прекрачваме
онази мислена граница
между коленете и нощта
и да се събуждаме пълни
със светлина под кожата...
Утрините са източени кладенци
с подпухнали коруби в дъното,
тръгват на някъде размити
в подпочвените води на времето,
глухо скимтят телата ни
разделени от пречупените крака
на табуретката в стаята.
Издължени в сянката на мълчанието
очакваме свети Валентин
за да разменим хартиени сърца
забодени на клечка,
да потопим погледи във виното
/червено естествено/за да стопли
пламъчето на свещта,
пък може и нещо да потрепне
по средата на мълчанието.
Превърнахме се в зомбита
/ония същите на които се смеехме/
праволинейни,морални,скептични,
заровили глави като щрауси
в проблемните си делници.
Навярно така започва старостта
без значение годините...
времето,сезоните,
ако прошепна "Обичам те!"
ще изхвърлиш ли оная табуретка,
която разделя стаята...