автор: via

Всеки се откъсва от очите си,
влиза и във тъмното заспива.
Светещи очи като монети,
нощем ме превръщат в самодива.
Още са подплашени сърните,
ветровете още се пилеят.
Живите поети - се оплакват,
мъртвите - наистина живеят.

И така - до свършека на дните,
до последната троха вълнение...
Недоносено, но неизбежно,
ще се появи подобно белег
градското ни чувство за история.
Как така си тръгваме без отговор,
как така напевно си отиваме
и животът ни ще се повтори ли,
или окончателно заспиваме?