автор: MaCTePa

Графа - тъпото му копеле (да ме прощавате за израза) - май започна да сгрява какво се случва. А може и отдавна да си знае, горкия,
че нещо не е в час, но се оказва, че е вече твърде късно да направи нещо по въпроса, не само защото му скърцат пантите, но и светът на живите отдавна му се е изплъзнал от ръцете, заети до този повратен момент с крепене на чашката. Зареял поглед през прозореца на барчето той понечи да отпие от коняка но се поусети, че си го е забранил току-що ли, вчера ли, миналата седмица ли, преди векове..., един го бог знае. Вдигна ръка за да повика Вени и когато тя се плъзна към него (Ах, да знаете само как се плъзга Вени!.. Към клиента който я повика.., как плъзга халбите по бара.., как се вие и ти се изплъзва от ръцете когато…). Та, Графа май не бе говорил с хора от петък (същия този черен петък в който ми рапна цъфето, шибаното копеле) и когато Вени (Ах, тази Вени..) го попита какво ще обича, той не можа да проговори, а измуча нещо. Вени се наведе за да го чуе по-добре (с което навеждане за момент ми отвлече вниманието) и обяви на всеуслошание пред цялото барче присъдата " Кафе?", при това с нескрито удивление. Ама така го извика, че подскочих сякаш е извикала: "Ти що ми гледаш под полата бе?! Що не внимаваш?!" и честна дума, щях да пукна от смях по-късно когато се сетих за това, но тогава не ми беше до смях никак.
И така, седяхме си ние с Графа в понеделник сутринта в барчето, пиехме си кафето и палехме цигара от цигара. Мен хич не ми и дремеше, че сега трябва да съм в час и ако искате да знаете, Граф Дракула не помни името и на един свой ученик, включително и на зубърите от кръжока му по математика, които разпознава само по пъпките на лицето. И никак не са малко хората в даскалото, които не знаят името на учителя си по алгебра и геометрия, а си го знаят просто Графа. Казват, че на младини посветил най-добрите години от живота си на някаква сложна математическа формула и стигнал дотам, че жена му го напуснала, оставила го на улицата и без пукнат грош, а взело че се оказало, че на изрода точно това му тябвало - да си съсипе живота, за да направи велико откритие в сферата на математическата наука. Тогава се прочул, получил някакъв си орден, връчен му лично от Тодор Живков и се пропил. Шантава история ви казвам. И вижте го сега човека - смахнат даскал в едно пропаднало даскало трови живота нам и без това пропаднали тинейджъри, дето си имаме много по-важни неща в главите от това да ни карат да доказваме защо две и две прави четири.
Правичката да си кажа в тоя ред на мисли Графа започна да ми става симпатичен и малко ми оставаше да ида при него да се уважим с по чашка коняк. И щях да го направя, заклевам се, ако в този момент не беше влязла Таня.
Таня, да знаете, е най-яката мацка в цялата гимназия не само, но и в целия град. Лошото е само, че тя си го знае много добре, и добре че е толкова наперена, иначе щях да съм луд по нея. Хубаво е, като се знаеш колко ти е акъла, да си наясно какво момиче ти трябва и от какви да стоиш настрана. Понякога обаче, признавам си, яд ме е на мене си, че така и не се запознах с Таня и че се утешавам с мисълта, че така е по-добре. Ето такава мацка е Таня - страшна.
Та влиза нашта Таничка в барчето, хвърля един поглед отвисоко на мен и Хоп, сяда при Графа.
- Добро утро, господин Драганов! - (верно, че беше Драганов) - Днес утрото наистина е прекрасно и минавайки оттук забелязах, че пиете… кафето си потънал в мисли ии… реших да се отбия за да ви кажа в очите какво мисля за Вас. Вие сте прекрасен човек господин Драганов…, в смисъл, че сте постигнали делото на живота си и въпреки всички подигравки, продължавате да се държите на висота. И да не си помислите, че ви го казвам защото идва края на срока, в смисъл че ви се подмазвам или нещо такова… Не, това няма никакво значение. Ще ми пишете колкото заслужавам, но просто не мога да търпя вече поведението на моите съученици, тези недоносчета - (биваше си я тази Таня) - и искам да знаете, че аз Ви харесвам,.. в смисъл подкрепям Ви, защото се възхищавам на мъже, които въпреки всичко са довели започнатото докрай, каквото и да им е коствало това… Не се предавайте, напуснете училище и го ударете на живот.., или се посветете на науката… Е, Вие си знаете най-добре…
Ах, колко ми беше интересно да гледам как се променя израза на иначе каменното, непроницаемо лице на Граф Дракула, докато Таня му говореше. Никога не бях виждал дори смътен помен от някакво чувство в мъртвешката му физиономия, но тогава видях и изненада и възмущение и строгост, която постепенно преля в ехидна усмивка и в един момент тази усмивка увисна във въздуха за да отстъпи на добре познатата, но в същото време коренно различна празнота на погледа. Тогава Таня стана целуна Графа по бузата и си излезе. Той остана така цяла вечност вперил поглед в нищото, неподвижен, отсъствуващ. После се обърна и се загледа навън, невиждащ, замислен, но вече по-човечен. Усмихна се на мислите си и една сълза се търколи по бузата му. Без да я избърше той стана от масата и дойде при мен. А трябва да кажа че аз следях всяко негово движение без капчица свян - така се бях облещил.
- Пенчев, ти беше родом от Бургас, нали? Беше писал някакво съчинение с елементи на разсъждение за Стария Созопол… Разкажи ми за там!