автор: Mojsei

С усет фин, в дихание нежно
подаваш ми любовен плод,
показвайки желанието безбрежно
как ражда в двама ни живот:
-Постой, не бързай, нека двама -
почувствай полъха ментален,
в който аз съм твойта дама,
а той е образ идеален
да сетиш туй природата, което иска -
да чезне самота и болка глуха,
когато плугът двама ни притиска
по път белязан от разтуха.

-Но бликащата в гърдите жажда
повежда Фал и Ваг към плуга,
та радост в браздата да се ражда,
с което те признавам за съпруга.

-Съпруже мил, към тебе щом политна,
изпитвам онзи първороден глад,
чрез който ставам ненаситна,
а ти цъфтиш в мене млад.
Пред теб сега съм тук - жена
и тръгваме в първата ни обиколка,
белязана от нашите годишни времена,
в които не допескаме с тебе болка.

-Съпруго мила, вън е нощ,
а ние сме повити в търпка,
белязана с любовна мощ,
в която ти си цветна пъпка,
показваща природата това, което иска
и чезне в тебе болка глуха,
че плугът двама ни притиска
по път, белязан от разтуха.

-По пътя драги, има изненади,
но няма в него грам преструвка,
а те ни водят към наслади
в цялостта на нашата милувка.
Разбираме и съществуването като сложно,
но търсим неговата красота,
а нейното постигане - възможно,
показвам ти в низ от простота.

-Пътеката ти правиш тясна,
но в нея щом навлезнеш,
огрява ни дъга прекрасна
и в тази лъчезарност чезнеш.
Над мене бдиш, подобно на орлица,
довеждайки менталното до миг
и зноят те превръща в хубавица,
втъкавайки го в любовен вик.

-Достигаме пределите на зима,
с повей, носещ се виновно,
но в топлотата обозрима
вървим през нея пак любовно
и нито миг не се отлага
във вихъра на този рай,
а волята на двама ни помага
да пием радости без край.