автор: Rumir

Баси, колко е сложен живота. Като едно колело е , мама му стара и гадното копеле.
Непрекъснато се върти. Кога по-бързо, кога по-бавно. И не мога да му разбера скоростите. Лашка се като пиянде на шест водки. Когато се върти бързо, ми се завива свят. Не знаем кога съм горе, кога съм долу или от страни. И в един момент губя ориентация. Иска ми се да заспя. Дълбоко и непробудно. До пролетта. До топлината. До спокойствието. Рецептата е добра. Изпитана е. Получава се. Стига по време на въртенето да не се загубя някъде.. Или да изхвърча по тангентата. Случвало ми се е.
По някога движението е бавно. Тогава имам възможността да се огледам. Пак така, отгоре, от долу, встрани. Виждам какви ли не неща. Когато съм долу, се чувствам малък, нижощен, прашинка в необятното. Абе, нека да си го кажем направо. Безсилен. Ама много е гадно. Да де, но трябва ли да се оставя така? Не разбира се. Предателство е. Спрямо мене си. Спрямо тези които са до мен. Тези които обичам и ме обичат. Остава да сложа и пръчка в колелото и глей какво става. Оставам за винаги там. Даже изпадам.
Щото. Щото колелото се върти. Трябва да се остана на него, макар и в долна мъртва точка за момент. Може и за два момента. Не повече. Я вятър ще повее, я пеперуда ще кацне на него. Ефекта на пеперудата....В краен случай се изправям и сам го залюлявам, баси. Ами ако земетръс стане?. И то почва пак да си се върти. На него ли съм, няма как да не се издигна нагоре.
Посоката. Ми ако се завърти обратно. Дреме ми. Даже е по-добре. Нали пак е нагоре. Но тогава ще имам възможността да се върна по пътя който ме е довел до тук. И да се огледам. Да се видя. И да си направя самопреценката. Ставам по-богат заради поуките. Ако мога да си ги направя, де. Трябва да мога. Бе мога - правил съм го.
Издигам се. Ако съм от другата страна, всичко е ново. Няма лошо. Загърбвам всичко до сега, и с нови сили продължавам напред. Забравям всичко старо. Да - посоката е вярна. Срещам нови и интересни неща. Или добре забравени стари - отсреща.
Иска ми се да спре това колело по някога. Но не - то си се върти. И ме изкачва. До горе.
Ех, това горе - мамата си трака. Супер е. Всичко виждам от височината на птичи поглед. Ха, колко са дребни. Не виждат ли , че може на високо. Не виждат. Дреме ми като не могат да стигнат до тук. Ми да могат, бе. Кой им е крив, баси. Аз що съм тук. Ми явно щот съм добър и го мога.

Опааааа....... Нещо колелото почва да се клати. То и мен ме клати. Ще се врътне... Я да се даржа здраво да не падна...

В коя ли посока ще падна???

Дали пък като съм горе да не взема да се пусна. Да изхвърча по тангентата? В пространството. Да си похвърча така - на воля. ..... Докато не се хвана за следващото колело... И така до кога бе, да кога...

Е , писна ми от тази въртележка...

Слизам...

Ей тук на пътя. Ще легна в страни, в пролетната трева, сред маргаритките и маковете. Даже го направих вече. Интересни неща срещам тук:

Призрачни.
Цветни.
Ароматни.
Копнеещи.
И изпълнени с любов.
Даващи любав.
И спокойствие.

От които ми трепка сърцето. Е, забързани са по пътя си . Но пък аз от толкова въртене имам нужда от почивка. Ще си полежа още, ще пийна водица ей от онзи кладенец, ще си поговоря с листецата в него и ще гледам тъпото гадно колело как си се върти с мижавите точици накичени по него, едни горе , едни долу, едни в страни, изхвърчащи, падащи и ще се усмихвам леко. Защото....

Защото ще чакам ...тук в страни от пътя. Цветните неща. Прекрасните. Искащите и даващите любов.Те минават. От време на време. Повече от достатъчно ми е. За сега...

Но..... Но ще се искам повече.

Кога ли? Когато ...тогава...

За сега....