Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 789
ХуЛитери: 2
Всичко: 791
Онлайн сега:
Открих я. Онази старата - тъпкана, унижавана, свита и непорочна. Тя се върна в мен. Защо? И аз не знам.
Може би иска да ми каже нещо...
Спомних си как я приспах - с Инжекцията на Живота. Силна и... неповторима - заспива нещо въте в теб и се ражда Новото... красиво и така... неуловимо. Аз заживях с него. Превъзмогнах лошите спомени, усмихнах се на лошите хора, забравих за лошите дела и дори успях отново да бъда добра... и Истинска. Както преди. Защото хилядите малки болки заспаха. И дойде епохата на Големия Сън, в който се събуди... Детето.
То бе пораснало твърде рано. Но днес отново е малко. И беззащитно... и отново го е страх от света - онзи с черните големи ръце, които го сграбчиха преди и го отведоха в мрачната и страшна дупка за дъ-ъ-ълго, дълго време. Толкова дълго, че когато излязох от там бях абсолютно сляпа - не виждах усмивките, радостта, Светлината, а само нещата, които ги засенчваха. Толкова сляпа, че самата аз се превърнах в сянката на кълбо от болка - невидима, свита и плачеща... със сухите сълзи на Мрака.
Забравих коя съм. Попитах къде съм, но на невидимото никой не може да отговори. Това подготвителен курс към Рая ли беше или предверието на Ада? Споменът се пилееше пред очите ми, а след мен витаеше старото минало. И накъдето и да се обърнех виждах само... тъмната страна на Слънцето.
И, дявол да го вземе, дори не знаех колко ме боли, когато сама на себе си обръщах гръб... Едва сега разбрах. А аз не мислех, че съм толкова груба и жестока... - с околните и мен. Дори не виждах с колко болка обстрелвам хората около себе си. Чак сега осъзнах.
И тук се роди Тази - която съм днес и, в която Животът е лудо влюбен. И, която вижда красивото във всяко зло. Дири Човека и в звяра. Радва се и се смее отново. Бди над околните и чувства как и те бдят над нея. Онази, която скъса с омразата, злобата и болката и реши да продължи да Живее Истински - както й бе показало Небето, в което едва сега се съзря. И се позна.
Оттук всичко е ясно - Животът е сладък... солен, но прекрасен... и пълен с много уроци. Падах, но с вяра в очите изпарвях душата и заедно, ръка в ръка вървяхме напред, и само напред. Без да забравяме, че лошото остава в миналото, а то е само зад нас. Подскачайки радостно, с усмивка се сбъдвахме в сегашното.
Но днес, когато харесвам тази, която съм, пак се събуди онази приспаната, старата... След хиляди години сън. И двете се сбиха - разменяха си обиди, нараняваха се, удряха, а Аз отново безпомощно стоях отстрани и ги гледах... Когато всичко свърши и трите разбрахме, че това е глупаво и се опитахме да забравим какво се е случило. Но едва ли ще успеем, понеже нищо вече не е същото... И няма да бдъе по старому.
... Сега не знам коя съм. Сякаш една частичка от мен се готви да отлети надалеч и да ме забрави... Вече го направи.
И ето ме днес, отново пред вас,
и тихо се питам коя съм -
новата, с добра и светла душа
или старата - детето на Мрака?...........
