автор: Ognian

ПРЕЗ ВРЕМЕТО

"Красотата на духа и тялото е изключително рядко съчетание при Homo Sapiens, за съжаление. Колцина са красиви, почтени, умни и добри?" - професорът погледна въпросително аудиторията над очилата си.

"Вие познавате ли такива хора?".

Студентите мълчаха.

"Такава красота е най-висшият дар, който само малцина избрани притежават." - добави той.

После се консултира с часовника си и каза:

"Колеги, време е за обед. Огладнях".
………………………………………………………………………………………………

Във втората година на Голямата война един австрийски улан рязко спря пред окопа, притисна ръка към гърдите си и бавно се свлече на пролетната земя. Руският подофицер, който го беше повалил, бързо се наведе и претърси джобовете му. Извади сребърна табакера, кожен портфейл с банкноти и една снимка. На нея се мярна жена със сиви коси и черна рокля, усмихваща се на фотографа. Уланът сред глухи стенания хриптеше и се опитваше да каже нещо, но от гърлото му излизаше кървав, сух шум. Руснакът прибра табакерата и парите, снимката изхвърли. Погледна бегло умиращият, извади полевия си нож и с един замах сложи край на мъките му. Сетне побягна след другарите си, които отстъпваха пред гръмотевичният огън.

Под ниското небе, битката в полята на Галиция продължаваше.

Изведнъж, без да знае защо, една мисъл мина през главата му:

"Колко прилича тази жена на майка ми!"


………………………………………………………………………………………………

В дъното на провинциалната улица се дочу нестройна, духова музика. Зададе се оркестър, следван от стотина души. Детето с любопитство опря лице на витрината. Четирима носеха на раменете си ковчег, в който лежеше блед, неподвижен човек, обсипан с цветя. Начело крачеха няколко души, които взаимно се подкрепяха.

Навън, един мъж на тротоара свали шапка.

"Мамо, какво е това?" - с недоумение попита момчето.

"Пий лимонадата и да си вървим" - тихо каза тя и побутна шишето със стъклено топче.

………………………………………………………………………………………………

Метрото спря на 42-ра улица и отвори врати. Възрастен мъж с хармоника и кутия в ръка влезе във вагона. Вдигна хармониката да устните си, засвири "Аве Мария", протегна кутията.

Пътниците се извръщаха от него без да го гледат, мълчаливо и сякаш с неудобство.

"Но защо се качва в метрото?" - запита едно момиче.

"Разчита на близкият човешки контакт и така да предизвика съчувствие" - отговори приятелят и.

Метрото спря на 46-та улица. През отворените врати мъжът слезе с наведена глава. Кутията беше празна.

…………………………………………………………………………………………….
В Домът за възрастни хора една старица с неохота посегна с лъжицата към пълната си чиния. Беше обед и целият дом миришеше на готвено.

В стаята влезе санитарка с посивяло от умора лице. Погледна пълната чиния и сухо преглътна. Не беше от яла от снощи. В краят на месеца парите и стигаха само за вечеря.

"Хайде, не се бави!" - грубо подвикна на старицата. "Докога ще те чакам".
………………………………………………………………………………………………

Зад близката планина, любимата му луна, неочаквано изплува, бяла и блестяща. Но тази вечер беше особено красива - с една трета по-голяма от обикновено. Защото беше максимално близо до Земята. Рядко астрономическо явление, веднъж на двадесет години.

Млечното, огромно кълбо увисна, като че ли над бора срещу него и приятелски освети шептящите дървета.

"След двадесет години отново ще бъдеш такава, нали?"

Добрият великан величествено не отговори.

"Е, ще почакам двадесет години" - усмихна се той в полумрака на юлската нощ.
"Струва си!"