автор: RAD72

Ела, юнако, кончето да хванеш...
С копита бели от безумен вихър,
с очи горещи - мълнии небесни,
със кожа мека - свилена коприна.
Сто демона в кръвта му подивели,
сто вятъра във гривата му веят.
Дъха му огнен, ти ела да хванеш,
с юзда, галопа му да обуздаеш.
Под златен навес, кончето да вържеш...
Ела юнако, ако пък успееш,
хем твое да е - волно да се носи,
само да иска ти да го обяздиш,
пред тебе само кротко да застане.
От твойта длан водица да отпие
и всеки път пак там да се завръща...
Тогава знай, успял си да обичаш !
Ела , юнако, кончето да хванеш...