автор: smile

Пак прониза ме, ветре, със свойте стрели,
останах без дъх и с душа оголяла.
Изпих те от устните си...небето кърви,
че отне ми мечтата последна, макар остаряла.

Бъди ми кръст, съдба и пътека,
да бродя из чужди души,
не ми е нужна ни топла ръка, ни утеха,
веч никой за мен не тъжи.

Уморих се от влакове празни и сиви,
уморих се от полети с бледо хвърчило...
не сънувам конете с вълшебните гриви,
само следвам очите си, които бягат от моето минало.

След мен ще останат навярно следи,
но водата пясъка бързо отмива.
Пронизвай ме, ветре, нека боли -
така ще знам, че още съм жива...