автор: alisa

Няма спор, познава се ловеца.
Питомното хич не го привлича.
Мене енарочил запоследно.
А пък аз го уча да обича.

Стиска ласото, а после стиска зъби.
Аз усещам, че ми изтънява кожата.
Дивечът или ловецът губи,
ако стане нещо невъзможно

от рода на приказка за луди.
Тя пристъпва, той разтваря длани,
после не разбират как се влюбват,
после той я иска, тя остава...

Няма спор, но тя все гледа в ножа,
той пък чака да и види ноктите...
А пък аз си мисля дали може
приказката да не свършва кофти.

И да взема и да му разкажа,
че със него искам да се будя.
Имената тука не са важни
и любов не се римува с лудост.

Нека му разкажа, а пък края
ще оставя той да го измисли.
Ако не, тогава да си трае.
Мене няма нужда да ме мисли.

То със мен, каквото и без мене.
Само малко по-опитомено,
само малко тъжничко по бедност.
И съвсем, съвсем обикновено.