Понякога говорим за това,
понякога мълчим и само дишаме,
защото тежка като планината,
тази мисъл ни смалява мислите.
И ни прави твърде малолетни
и мимолетни като ръкописите...
Спуска ни зад борда на възможното
и се чудим кой ли ще олекне
и ще стигне пръв до хоризонта.
Няма за какво да се тревожим.
Даже като празник ще изглежда,
само че е малко за последно,
само че е малко неизвестно -
грациозно стъпване във бездна.
И докато свикваме със тъмното
или може би... със светлината,
докато се наместваме удобно
сред корените или сред листата,
и правим скрити знаци за присъствие
на гълъбите, търсещи наоколо,
има ли ни, още ли сме същите,
или се превърнахме във вятър.