автор: zdratch

Да, всичко свършва изведнаж.
Но колко мъка, за да го съзнаеш?!
И как пороен шиба в тебе дъжд
от спомени. Ти може би не знаеш...
Ти имал ли си някога ръка,
преплетена във твоята
до отмаляване?
Усещал ли си огъня така,
че да не се боиш
от спепеляване?

Защо сред тези лумнали слънца
помръква изведнаж
светът край тебе?
Защо на грейналите ни лица
отново маска на стоици
трябва да наденем?

Бих искала да няма огън,
а жарава,
за да повярвам,
че съм стъкнала огнище.
Спокойно да приседна...
Може би тогава
не ще се побоя
дори пред Нищото...