автор: Mojsei

И изгрява в сумрака Деница,
а за любовта й аз копнея,
че сърцето й, с нежност на светица,
я прави да я виждам като фея.

В сянката невярна се препъна
и затуй прехапа си езика,
до предел душата си огъна,
без дори от болка да извика.

И реши край огън да будува,
чувам я - на глас си обещава:
приказки омайни няма да сънува,
но на себе си не може да прощава.

Кърши тя безпомощно ръце,
даже уверява любовта ни:"Да, добре!"
и терзае се моминското сърце:
"Той дали ще разбере?"

Но се спира тя за малко,
вдига на котленцето капака
и, съзряла личицето жалко,
горко тя за него се разплака.

А аз при нея се завръщам -
всичко е така прозрачно
и с обич я прегръщам
в отношение еднозначно.