автор: Slon-Madrigal

Била съм на 12-13 години.
А онази зима не бе от най-студените. Пък може и да е била, не си спомням.
Спомням си добре обедната маса, застлана с чиста похабена покривка - майка държеше да е чиста, покривката беше изтъркана от пране. Около масата седим всички - аз, баща ми, майка ми, брат ми. Масата е празна, но не съвсем.
По средата са сложени пет купички с компот от ягоди - от нашия, който сме си затваряли през лятото. Има пет лъжици, наредени старателно пред всеки. Има и няколко глави лук - измити и обелени. Татко взема главите и ги смачква в юмрука си - толкова хубаво пукат и стават много сладки. Мама носи хляба. Този хляб - един единствен, трябва да ни стигне на всички за целия ден. Мама го реже на не много дебели комати, по равно. Всеки от нас си има найлонова торбичка, в която слага своето парче. Ще ги ядем през целия ден. И на обяд.
Зная, че да пипнеш хляб е най-хубавото нещо на целия свят, радвам се на моето парче и не съм толкова гладна. Ям го по малко. Давам и на брат ми - той винаги си изяжда хляба на обяд и няма за после. Оттогава поделям всичко с него - каквото ми купят или си купя сама - половината е за брат ми.
На обяд чуствам семейството си събрано в мен - всеки с равен дял.
Обядът завършва с изяждането на трохите. Това е неделима част от обяда, важен ритуал. Трохите са най-сладки.
Когато свърши обяда, си вземам торбичката със себе си. Останалите ги оставят там, където преди стоеше хлябът. А аз си я нося с мен и като я оставя някъде, сядам и започвам да си представям, че вървим всички всъщи през една тъмна гора, а в гората има някакви страхотий, които ме преследват и искат да ме изядат, и най-страшното е, че няма какво да се яде, а аз се обръщам към страхотийте и започвам да ги ям, да ги ям, да ям...
Обядът - това е нашата тайна - на мама и на татко им е много тежко, те не искат да признаят даже пред себе си, че вкъщи няма какво да се яде.
Майка тайно ходи и събира за кучето от кошчетата за боклук - парчета от кифли, банички... Какви хубави неща ядат хората! И как хубаво миришат - на сладко, на печено олио! С брат ми не можем да се сдържим и понякога си отрязваме по малко, останалото даваме на кучето. Мама ни видя и започна сама да ни реже и да ни дава.
Почти нищо не помня оттогава. Само обядът. Всичко останало си го представям или го сънувам.
Много спя. Почти навсякъде.
Утре пак ще има обяд!