Цигулка съм. Разплакана и няма.
А някога аз хората разплаквах.
Готова съм за печката, до чама,
какво че те са ахкали, че ахках.
Сега съм тук замлъкнала коруба,
без струните нестихващо звънтящи.
Душата ми е скъсана и груба -
ненужен спомен, който само дращи.
Мил момък с мен сърцето си изплака
и сякаш там, в оная серенада,
венча се не с любимата, а с мрака.
И трупаше от мъката грамада.
От жал аз скъсах първата си струна,
убийството със втората повторих
в единствено възможната си буна.
А исках да съм приказка от Рьорих.
Лъжа тя беше и лъжа остана.
Създание за никого, порочно.
И аз отворих третата си рана -
отново късах яростно, нарочно.
Най-здравата и басова провисна
във вид на примка от гредата стара...
Видях го и безструнна, боже, писнах.
Изпратих сякаш моя Виктор Хара.