автор: starec

Ония, качулатите, не спряха
да трупат кладата за мене.
Видяха го и не разбраха
в какво бе цялото знамение.

За миг съзрял я само в сън и
вече знаех - ще я срещна.
Венец мой тя!... Но не от тръни,
не беше толкова безгрешна.

Преливахме един във друг и
изпаряваше ни жажда -
за недокоснати съпруги
дъжд, който с огъня разхлажда.

Градчето, крепостни стените,
до утро стенеха в съня си.
За тях вината над вините
бе в туй, че нощите са къси.

Когато съд ме съди злостен
бях в мили спомени усмихнат
и сякаш бях на кръст, безкостен.
А те не смееха да кихнат.

Незнаещи и удивени,
ме обвиниха в зла магия.
Премного бяха извратени,
поискали любов да крия.

И ето ме сега пред клада,
осъден да изкупя грях.
О, смях! За мен е тя награда
след кладата, в която бях.