автор: Spidy

Стоманеният меч глухо издрънча в камъка. Нещо хвъкна високо във въздуха и опръска блискостоящите с лепкава течност. Един огромен мъж, с опънати като въжета жили по врата и избръсната глава, подпря меча си на рамо и се усмихна предизвикателно. Хората около него изръкопляскаха. Един от тях се пресегна и взе от камъка половинката от разцепената с хирургическа точност ябълка. Отхапа голяма хапка от нея. Живителната течност се изля в гърлото му и човекът, който все още шумно дъвчеше, усети прилив на мощна енергия. В очите му блесна пламък, той грабна меча от стъписания гигант, вдигна го високо над главата си с една ръка, с другата хвърли остатъка от половинката ябълка, замахна яростно и с плоската част на меча направи плода на бебешко пюре, което цопна на плочките със съскащ звук.
Гигантът си взе отново меча (а междувременно придобилият нови сили мъж внезапно ги загуби и се зачуди защо огромният меч е бил в ръцете му). Хвана го с две ръце за дръжката, насочи острието надолу към напуканите и нагорещени каменни плочи. Вдигна ръце възможно най-нагоре и ги засили с пълна мощност към земята. Стоманата потъна с режещ шум в плочата чак до дръжката. Гигантският човек се изправи с ехидна усмивчица на облото лице.
През това време мъжът, който бе ял от чудотворната ябълка, трескаво търсеше втората й половинка. Намери я в тревата на тридесет метра от камъка, който изигра ролята на наковалня. Смело отхапа голям залък, изцъкли очи, изръмжа, притича до забития в земята меч и без каквито и да било усилия го изтегли обратно. Хвърли го въртеливо надясно и той звучно се заби в един вековен дъб като върхът му изскочи от задната страна на дървото. Отиде до него и с един юмрук изкриви острието, така че да не може да се извади.
Скръсти ръце на кръста си и погледна към гиганта, който грубо каза:
- Време е за крутни мерки! Ще се разправим за секунда-три.
Другият се озъби и начумери. Преди да е загубил напълно силата на ябълката скочи към великана и му нанесе жесток побой. Гигантът лежеше полумъртъв и пъшкаше тежко, а противникът му се беше надвесил над тялото му и се подсмихваше. Изведнъж усети, че силите му спадат. Разбра, че отново е беззащитен. Великанът се изправи, изкриви разкървавената си уста в злобна усмивчица и удари с длан тила на мъника. Той се строполи по нос и издаде звук подобен на счупена чаша. Разпищя се и запълзя към остатъка от ябълката. Гигантът го вдигна за колана и го остави да маха смешно с ръце и крака във въздуха. Когато онзи се поумори или просто му омръзна да размахва ненужните си крайници, беше хвърлен към дъба, заби се в кората му и се свлече на тревичката. Затвори очи от странната болка, която изпитваше. Тя не беше нито истинска болка, от която да му прималее, нито някакъв сърбеж. Беше просто комична. Изправи се на крака, но пак падна, защото те не го задържаха във въздуха.
- Край! - Икрещя някой иззад камерата и се обърна към великана: - Все пак те помолих да не го удряш наистина... Или поне да не го хвърляш...
Мъникът се усмихна глуповато и падна по лице на каменните плочи.

Преслав Ганев