автор: Ognian

Един ден Велин реши да скъса с досегашният си живот. Не искаше повече да живее в сивота, подлост и нещастие. Това беше всекидневието му. Не че беше толкова лош и подъл, но светът край него бе такъв.
Неизбежно бе и той да му подражава, защото не знаеше нищо за красотата. Живееше като риба в аквариум, без да отвори очи за сънищата си, в които понякога се появяваше живот, различен от неговият.

Излезе на улицата. Човешкото гъмжило го завъртя. Вечните миризми на пот и плът, смесени с парфюм го обгърнаха. Обичайно, но винаги отблъскващо. Понечи да се върне в къщи, но нали беше решил да започне различно. До него някой извика нещо вулгарно, разнесоха се пискливи звуци. Велин потръпна от срам. Срамуваше се от хората, сред които беше роден. Спря пред една сергия. Продавачът му се усмихна подканващо и оголи развалените си зъби. Велин бързо отмина.

Мършаво, бездомно куче го погледна умолително. Сигурно умираше от глад. Какво мога да направя за теб - нищо, бегло си каза той. Слънцето залязваше.

Скоро отново щеше да настъпи мрак.

"Сега само трябва да видя некрологът на някой познат" - помисли си невесело Велин.

Какво, всъщност, търсеше? И защо трябваше да го намери точно в този свят.

Пое унило към къщи. Тогава, през един отворен прозорец той чу музика.

Спря рязко - музиката го принуди. Беше изумително - никога не беше подозирал, че тук ще чуе нещо толкова прекрасно. Без да разбира Велин полетя на сребърни криле из сапфирено небе, край него искряха разноцветни планети, а той пееше заедно със сладостният женски глас. Понесе се в танц заедно с музиката. Щастливо, със сила я прегърна, искаше я само за себе си, да и се наслаждава всеки неистов миг до края. Цялото му грозно минало изчезна, защото сега красотата, която Велин търсеше, бе на власт.

Музиката свърши и Велин замайващо осъзна, че след като има такава музика и такива хора, които я обичат, за него има надежда!

Беше намерил Красотата. Мрачното му съществуване приключи.

Тържествуващо пое към дома, с усмивка отвори вратата.

Там, на прага издаде стон, болезнен, пристъпи няколко крачки. Сграбчи масата, за да не падне. Като на сън, впи ужасен, невярващ, вледенен поглед пред себе си.

На масата, едър плъх дояждаше оставеният хляб. Вдигна към него острата си глава с безразлични очи, после спокойно слезе на пода, и като размахваше черната си опашка, се скри в една дупка.