Да спреш в една дълбока лятна сянка,
ветрец да пръска билков аромат,
събран от самодивската полянка,
от степ, стаила спомен за Кубрат.
Да гледаш как с походка колеблива
пристъпя смешно утрешен човек
и някаква вълна да те залива,
така че като восък да си мек.
И да забравиш тази душевадна
умора без посока и без край.
За простите неща душата жадна
да пие щедро, сякаш е сред рай.
И както в нощ светкавицата блясва,
да проумееш целия закон:
Човек в ламтежи бързо вампирясва
и става пак достойния за клон.
Създаден е с мечтите да препуска
към оня неизграждан още град,
където с бог е седнал на закуска,
защото е на ангелите брат.
Където ще го срещне самодива,
а той ще бъде живия поток
и щом телата почнат да се сливат,
от космоса през тях ще мине ток.